Вътрешен вик

🌸 “Вътрешен вик” - Янка Трачук 🌸

Вземи оттук с 5 % отстъпка с код stranicata5

💔 Колко точно са 20 147 думи, когато грижливо подредени в само 104 страници, трябва да разкажат живота? Много ли са? Малко ли са? И какви ще са? А ако остават нечути? Дали ще достигнат целта си - съзнанията и сърцата, към които са се отправили?

Толкова, толкова, толкова имам да кажа за тази привидно мъничка и крехка книжка. Когато я хванете в ръце, ще ви се стори, че е точно такава на допир, тежина, но пък още тогава вероятно ще усетите гласа на мощното ѝ сърце, което тупти оглушително. Още от корицата ще съзрете тези пулсации сякаш са се слели с вашите собствени. Поне при мен бе така. Поне се надявам и с вас да се случи точно това.

🌸 Тази история е от онези, които няма да ви разтърсят може би веднага, след като завършите. Аз лично мисля вече цял ден за нея. Постоянно се появяват нови и нови проникновения относно “какво точно прочетох”. Вярвам, че най-висшата цел на всяко изкуство е да въздейства. Точно по такъв начин, карайки те да мислиш за него; да анализираш; да се взираш отново и отново в редовете, които са се отпечатали в ума ти и в големите съдържателни пълноти между тях.

Безкрайно човешка, а така делнично, простичко разказана, без патос, емоционални излияния и силни експанзии от гледна точка на изразни средства. И точно тук е разковничето. И друг път съм го казвала, но съдбите, които възприемаме ние - околните, слушателите, читателите, приемниците им - като трагедия или изключително тежки, разказани от преживелите ги, звучат точно така - обикновено. Като очерци и анали на вече случили се факти, които самите изповедници не преживяват. Преживяваме ги ние, докато ги съпреживяваме, попивайки ги. Знам го от личен опит. Знам го и в ролята ми на добър слушател.

🌸 Човешкото съзнание има удивителната способност да архивира болезнените спомени във формата на документалистика. “Смъртта на един е трагедия, смъртта на милиони е статистика.” На същия принцип ужасите, през които човешкото същество преминава, в един момент усложливо се превръщат в същото. Знаем точно какво се преживели. Знаем точно колко е боляло. Знаем и как сме били опустошени след всичко, но когато се наложи да го пресъздадем с думи, звучи толкова прозаично, колкото и разказ за днешното битие.

Само че не е. За да го разберем и осъзнаем обаче, трябва да умеем да влизаме в чужди обувки, кожа и душа. Не като натрапници, а като мехлем - бавно, целително, методично. Да попием във всяка клетка, всяка пора и да станем едно с дишащия организъм.

🌸 Мога да говоря за това колко трудно е да си различен, макар и не от призмата на главната героиня. Мога да ви обясня и от гледна точка на повествованието, сиреч от нейната призма също. Стефка Огнянова обаче го е направила брилянтно още с встъпителните си думи в началото на книгата. Мога и да отделя време, за да прикова вниманието ви към Нина от Черешово, която се ражда в семейство на глухи родители и губи слуха си почти изцяло след заболяване в детството. Мога, но не искам, защото въпреки че тази история е за всичко това, тя е много повече.

Тя е урок по човечност и подсещане колко много сила има в човешкия дух. Както и че последното обикновено разбираме, едва когато ни се наложи да я изпробваме до краен предел. След това да го запазим чист и неопетнен, а накрая да си оплодим и една мъничка надежда, която да накараме да расте, въпреки всичко и всички. Да изкрещим с пълно гърло, така че някой, ако не всички, да ни чуе, дори когато нямаме глас. Щеше ми се всичко това да е просто красива и болезнена метафора, но за съжаление не е, макар същевременно да е и такава.

🌸 Как се оцелява в свят, който не е създаден и пригоден за теб? Как се нагаждаш? Къде пасваш? Колко опазваш, за да прилегнеш? Това са само много мъничка част от хилядите въпроси, над които книгата ме накара да разсъждавам. Много ме е страх и се опасявам безкрайно, че мнозина няма да я прочетат наистина, защото действително е трудно и особено. Отваряш сърце, затваряш очи и уши. И пак може да не се получи, но така ми се иска да вярвам, че ще.

Виж повече

Ако това е история за глухотата, то тя е такава, но не за тази на хората с увреден или напълно отсъстващ слух, а за тази на света за тях, за различните, за разширяването на съзнанието и съзирането извън очевидното. За тесногръдието и предразсъдъците, за себичността и егоцентризма, за сродните души и загубата на всичко, за любовта като спасителна лодка, пристан и покълване на надежда, за живота след нея, когато се окаже, че не е точно любов, за пределите, които разбираш, точно докъде са, едва когато се наложи да ги преместиш и уголемиш.

🌸 Всичко описано може да го няма в книгата, в думите, в повествованието, защото е откровено, но не и патетично. Не е драматично. Няма изповед на жертва. Няма самосъжаление и покана за съжаление към четящия. Няма нищо, а има всичко и не може да се обясни с думи, което обожавам да ми се случва при досег с литературата и не само, разбира се.

Отново възхитителен избор на четиво, за което отправям поклон до земи към “Лемур”! Още по-дълбок поклон към самата Янка Трачук за всичко, което е споделила, постигнала и отвоювала - само тя си знае на каква цена! Но, моля ви, в никакъв случай не съжалявайте или снизхзождавайте тази жена, тази личност, нито нейната героиня! Не, те не заслужават това! Заслужават възхита, възхвала и огромна любов.

♥️ Благодаря на издателство “Лемур” в лицето на всичките му прекрасни членове, че са направили тази книга факт, както и генерално за всичко!

Думи: 20147

Страници: 104

Редактор: Стефка Огнянова, 2026

Коректор: Валентина Пенева

Корица и предпечатна подготовка: Хаби ел Мааза Гомес

Издател: “Лемур”, 2026

Повече за авторката:

Янка Трачук е родена без слух, но с упоритост и постоянство, както и с помощ от добри хора, се научава да "чува". Усвоява четенето по устните - огромно постижение, за което имат принос несломимите ѝ сила, дух и вяра, както и отдадеността на специалистите и нейната майка.

Учи в нормално училище, завършвайки художествена гимназия, а по късно придобива бакалавърска степен “Архитектура” и магистърска степен “Пространствен дизайн”, следва магистърски програми “Психология на развитието” и “Лингвистика на жестов език”. Успешно интегрирана като малка, тя активно подкрепя хора, които не чуват не само като преводач, но и в разбиране на правата им, намиране на реализация, адаптиране и обучение. Изявен активист и достоен пример за всички ни, будещ възхищение.

Любими цитати:

“Обикновени, неуки, но топли хора, които си бяха създали собствен жестов език - език на любовта и хармонията. Само между тях. Той беше богат на изрази и символи, с много лични знаци, които разбираха единствено те. Например за „обичам те" майка ѝ докосваше стрцето си, а баща ѝ отврьщаше с леко навеждане на главата и топъл поглед.”

“Трябваше да бъде категорична, а не възпитана и отстъпчива, и да каже на Алекса, че тук не е увеселителен парк, а е място за почивка и учене. „Ето какво e да си възпитано момиче и да се съобразяваш с прищевките на другите, а на тях да не им пука за теб!", мислеше си тя.”

“В съзнанието на Нина започваше да проблясва нещо ново. Може би хората не бяха толкова черно-бели, а безцелните стъпки бяха част от тяхната борба да намерят своя път.”

“Да Виждаш и да не умееш да прозреш истината е по-лошо от това да си сляп", помисли си тя.” (Цитат от Хелън Келър, американска писателка и активист. Първият сляп и глух човек, получил бакалавърска степен в САЩ)

“След няколко седмици вече бяха неразделни. Не заради навика, а заради лекотата помежду им. Разговаряха с глас, с жестикулиране, а най-много обичаха да си пишат.

Една вечер, докато се разхождаха по калдъръмените улички, Крис спря и вместо да говори, ѝ подаде лист. На него с красив и малко небрежен почерк пишеше:

Ти си първият човек, с когото не се страхувам да мълча.

Нина го гледа дълго.

После бавно и внимателно хвана показалеца му. Със своя показалец тя посочи себе си, после двата показалеца се събраха успоредно и се докоснаха два пъти:

- Аз сьщо - изрече тя.”

“Прибрах се още по-сломен в дома

и просто не побирах го в ума

как толкова неща звучат в простора,

а моето дете и Нина,

че и много други хора,

не могат да ги оценят и знаят.

Изглеждаше ми, че дошъл е краят.

И в този миг на пълно изтощение

дойде ми като силно утешение,

когато Нина бързичко се втурна

и с малките ръчички ме прегърна.

Без дума да промълвя и да срича,

тя показа ми, че ме обича!”

“Тя изрече бавно, придружено с жестове:

- Не тя е трябвало да се срамува, а той.

Соня кимна през сълзи.

- Да. Но обществото ни тогава никога не прощаваше на жените. На мъжете - винаги.”

“Нина разбра, че понякога не е достатъчно да казваш истината. Понякога и по неясни причини, другият човек вече е решил каква да бъде тя.”

“Беше толкова отчаяна, че в ума си рисуваше най-мрачните варианти за себе си. След много потъване и разсъждения, осъзна: Не! Нямаше да се предаде, дори страданието да я разяжда.

Щеше да продължи да живее, колкото и всичко да изглеждаше безсмислено.

Въпреки болката, почти равна на смърт, Нина знаеше, че трябва да върви напред. Трябваше да потисне онзи вътрешен вик, който искаше да излезе от гърлото ѝ.”

“Нина не чуваше добре думите им, не можеше да обхване с очи какво изричаха устните им, но виждаше лицата...

Жестовете. Начинът, по който изведнъж всички я сочеха. Обви я онова студено усещане, че не е човек, а обект. Сянка. Мълчание, върху което могат да лепят каквито emukemu cu nouckam.

Когато хората говорят бързо, когато гласовете се надигат, когато всички говорят едновременно, глухият изведнъж остава извън разговора. Той вижда и усеща емоциите по лицата, но думите му убягват.

Плашещо е колко лесно може да бъде обвинен един нечуващ човек. Не защото е направил нещо, а защото не може да се защити веднага maka, kakmo другите очакват. А и е много по-лесно да се посочи различният.

Понякога увреждането не е това, което те наранява най-много. А начинът, по който хората се възползват от него.”

“Тя стоеше вцепенена. Не попита защо. Вече знаеше. И нямаше kak да го изкрещи. Не и на тях. Не и в този свят, където истината беше тиха, а лъжата - шумна и добре организирана.”