Обещай ми

☀️”Обещай ми слънце” - Кара Бастоун

Вземи оттук с 5% отстъпка с код stranicata5

🥪 Могат ли чувство за хумор, което не е съвсем постоянно присъстващо, и не е непременно черно, сарказъм и (само)ирония, да те накарат да плачеш?

☀️Кара Бастоун дава категоричен положителен отговор на този въпрос в своя прелестен роман “Обещай ми слънце”. Той е от историите, които никога няма да забравя, и за които ми е много трудно да говоря и разкажа. Защо? Защото е много интересна смесица от противоречия. Защото не вярвах, че може книга да те накара, да ревеш като дете и да се заливаш от смях, като двете действия се редуват в отстояние на няколко реда или в най-добрия случай - на няколко страници.

🥪 Как е възможно обаче, едновременно да разбива сърцето ти и да го лекува със смях, нежност, радост, надежда? При това преминавайки през състоянията с такава лекота, че на моменти се съмнявах в разсъдъка си, но стилът на авторката ми напомняше услужливо, че “проблемът” не е в мен. Просто тази книга е мехлем. Сякаш те превръща отново в дете, което докато се дави, хлипайки, се разсейва и започва да се смее. Последното не го казвам случайно, тъй като някои философски схващания гласят, че този тип изливане на емоции е най-полезен за здравето ни - душевно, ментално, а оттам и физическо.

🥪 Дали тази творба може да се нарече парадокс, тъй като темите са разнообразни и доста тежки, но е написана по начин, по който биват прокарани неусетно и някак незабелязано, бидейки много човешки, но и гарнирани с един разкошен стил, който вече обясних?

☀️ Една жена, загубила най-добрата си приятелка, която е била целият ѝ свят, сродна душа, всичко и то още от най-ранна детска възраст. Един мъж, който почти е преодолял непрежалимото сбогуване завинаги с майка, братовчед и баща. Едно дете, за което и двамата полагат грижи - всеки по своя си начин - и което учи тях на много за живота. Лени става временна бавачка на Ейнсли - очарователно и остроумно момиченце, племенница на Майлс. Тя и той сключват сделка, в която нейната роля е да му помогне в общуването и сближаването с любимите му хора, а неговата - да я върне към живот - буквално, преносно всякак, изпълнявайки стъпки от списък, завещан от Лу - починалата най-добра приятелка.

🥪 Макар да би могъл да се нарече романтичен, романът е хиляда пласта повече от това. Едно от най-красивите неща, които го правят различен е, че не е предсказуем. Не е изпълнен с клишета. Героите са на светлинни години разстояние от всякаква перфектност. Не идеални, несъвършени, оголени, откровени, разбити, но не и вредни заради травми и неизлекувани рани.

☀️ Засегнати са темите за човешките избори, загубата на любими хора - както от инциденти, така и от нелечими заболявания, родителството, изневярата, прошката и чувството за вина, различията, които събират, преодоляването на травми, приятелството.

🥪 Ейнсли се показва пред Майлс в най-лошата си и окаяна възможна форма, докато той се превръща в единствения човек, пред когото тя може да излее душата си, да не се крие, да се разпадне. Проследяваме трудния път на изцелението, който минава през всевъзможни фази. И макар четивото да изобилства от различни социални въпроси, няма нищичко излишно, не на място или сбъркано в сюжета. Връзките между хората са показани и разгледани от почти всички възможни ъгли и формации. Приятелството може да спаси душата, дори когато страхът от това да загубиш отново човек, когото обичаш и ти е ценен, е по-силен дори от вече преживяната и все още преживяваната болка.

☀️ “Обещай ми слънце” е роман за втория шанс, който самите ние даваме на себе си, първо, за да оцелеем, а после да започнем и отново да живеем. За любовта във всичките ѝ разновидности и форми. За грижата за обичните от нас. За търпението и отдадеността. За доверието. За свързването между двама души, без извинения, оправдания и с пълна двустранна отдаденост. За приятелството, което прераства бавно и убедително в нещо повече, без да се губи и да бъде заличено.

🥪 Невероятно красива, силна, ярка, незабравима, въздействаща и докосваща приказка, която бих препоръчала на всекиго, особено на лекуващите сърцата си от силна и опустошителна скръб. Много ми се иска да се влюбите, както аз, но не обещавам. Припознах се в главната героиня с всичката ѝ лудост, във връзката ѝ с нейния човек и в много от нещата между тях, но това не е основната причина за положителните ми отзиви. Те са породени от много други компоненти, които опитах да обрисувам подробно в това си мнение.

☀️ Искам да кажа още много, много неща, но ме е страх да не издам нещо твърде важно, затова спирам дотук. Благодаря от сърце, прекрасни “AMG Publishing”! ♥️🫠 Адмирации за превода!

Страници: 396

Оригинално заглавие: PROMISE ME SUNSHINE, 2025

Превод от английски: Филип Иванов, 2026

Отговорен редактор: Теодора Къцова

Редактор: Росица Палазова

Коректор: Диана Тонева

Дизайи на корицата: Фиделия Косева-Гайего, 2026

Предпечатна подготовка: Десислава Борисова

Издател: AMG Publishing, 2026

Останалите книги на авторката все още нямат български издания.

Повече за авторката:

Самата тя определя себе си като писател на пълен работен ден, който твори и живее в Бруклин, заедно със синовете си, съпруга си и домашния си любимец.

Страстта ѝ към романтичните романи пламва още в гимназията, а в тези, които пише, се стреми да вложи магията, която кара сърцето да прескача.

Може да я откриете и тук

Източник на информацията и изображението:

www.carabastone.com

Cara Bastone

Любими цитати:

“Но дори когато загубиш човека, когото си обичал най-много на целия свят, трябва по някакъв начин да продължиш да правиш обикновените неща, като да си връзваш връзките и да изкарваш пари, за да можеш да съществуваш в този безмилостен свят. Затова продължавах бавно напред. Кьм поредния си краткосрочен ангажимент като бавачка.”

“Трябва ти някой, който да нагази с теб в блатото и да те измъкне оттам, ако имаш нужда. Аз мога да съм този човек.”

“Ако щеш вярвай, с времето ми стана по-лесно да говоря за това. Трябваше да мине много време. Но това съм го преживявал, Лени. Точно този момент, в който губиш контрола над живота си и сякаш нищо вече няма смисъл. Когато не можеш да си припомниш kak да вършиш елементарни неща. Напълно те изкарва от релси. И това е само малка част от всичко.”

“А и когато виждам някой да минава през същото, бих се чувствал ужасно, ако просто подмина, без да помогна. Не всеки може да приеме, че всъщност скърби. Някои хора просто се затварят и си го носят сами.”

“Как е възможно някой изобщо да си помисли подобно нещо за Лу? И kak може да го изрече на глас? В лицето ми! Сякаш целият житейски път на Лу беше просто една тъжна клюкарска история, с която да запълва времето със случайни хора в napka! Сякаш Лу си беше получила заслуженото!”

“Все още не бях светнала лампите и вечерната тъмнина започна постепенно да изпълва стаята. Свлякох се на пода до леглото, свих крака и започнах да бърша сълзите си в коленете. Сълзите не спряха, докато не легнах настрана и не започнах да броя дъските по пода. Светлината навън отново се промени, а аз за пореден път се почувствах празна и съсипана, докато всички останали живееха в един по-различен и забавен свят. Настъпи следващият ден, но аз така и не бях успяла да се сбогувам с предишния. Времето се стовари отгоре ми с цялата си тежест и се зачудих kak хората изобщо намират сили някога отново да се изправят.”

“ - Моля те, не се извинявай - казах го с цялата искреност, на която бях способна.

- Трябва да се извиня, Лени - отвърна тя и моментално ме изпълни с такова смирение, каквото не бях вярвала, че мога да изпитам. Защото, разбира се, тя беше болната и това беше нейното бреме. Аз бях здравата и моята задача беше да разбера колко точно от това бреме можех да поема вместо нея. Съжаленията ѝ, тъгата и, извиненията ѝ - това бяха нещата, които можех да поема вместо нея.”

“- Нещо такова, да. Просто искахме да се чувстваме спокойни в кожата си. Не че не се интересувахме от гримове, красиви дрехи и всички онези неща. Не искахме да се отказваме от тях, а по-скоро... Очевидно в нейната компания се чувствах в пълна безопасност. Бяхме два крокозъбела, които хорското мнение не можеше да докосне по никакъв начин.

- Разбирам. Не ти е била просто приятелка, а боен другар.”

“Това ме разби.

От очите ми бликна порой от парещи сълзи. Свих се на две, задъхвайки се, докато тялото ми се стягаше в болезнен опит да изхвърли болката, за да мога отново да дишам. Защото нямаше да оцелея, ако я бях оставила вътре в мен. Kak изобщо някой би се справил с това? Как бих могла аз да се справя с това?

Сякаш през мъгла забелязах група хора, които минаваха покрай нас и вероятно ме гледаха странно. Майлс ce изправи пред мен maka, че да ме скрие от погледите им.

„Боен другар".”

“ Това е очевидно. Но не трябва да си личи, че го правиш. Ако те усетят, че си като инспектор по безопасността, през цялото време ще искат да са възможно най-далеч от теб. Ако вместо това се държиш kamo gemcku аниматор, ще uckam ga са покрай теб, а така има по-голяма вероятност да си наблизо, когато наистина имат нужда от помощ.”

“Не знам. Просто се замислих за всички преживявания, koumo имаm другите хора. Покрай цялата скръб, нали разбираш, някак бях забравила, че светът е изпълнен с толкова много житейски съдби, с вьзможности... за които досега дори не се бях замисляла. - Един мъж с пижама на Спонджбоб* мина покрай нас с кучето си, мопс, и се зачудих кой ли го чакаше вкъщи. - Мисля, че когато човек е депресиран, понякога е лес-но да реши, че и всички други са депресирани. Но дори в този момент има милиарди хора, които преживяват щастливи мигове. Сякаш бях забравила за тези хора. Мислех си, че имам представа kak стават нещата, както и че всичко е ужасно.”

“- Това е мъдрост, извоювана по трудния начин. Една формула, до която стигнах през най-мрачните си дни и която все още понякога използвам. Когато всичко наоколо изглежда безнадеждно и не можеш да разбереш защо... Когато скръбта nak те обхване... Или когато сестра ти ти се разкрещи и се почувстваш като най-големия тъпак на света... Просто запомни: нещо полезно за теб нещо, вредно за теб и промяна в обстановката. Това е спасителната комбинация.”

“Странно нещо е човешкото тяло - някои от нас, дори когато не знаят kak да живеят, продължават да съществуват, без значение колко зле се хранят или колко зле се грижат за себе си. А на други, като Лу, изобщо не им е писано да продължат да живеят. Телата им просто рухват, а светът продължава да препуска неумолимо напред.”

“- Виж - каза той. - Представи си, че тъкмо си претърпяла сърдечна трансплантация. Когато Лу е починала, сърцето ти си е отишло с нея. Но трябва да живееш, нали така? Затова имаш ново сърце. И се налага да свикнеш с него. Никой не би очаквал да катериш баири след сърдечна трансплантация. Затова действай бавно. Не бъди толкова строга със себе си.

Притиснах ръцете си една върху друга към сърцето.

- Не мога да повярвам, че хората се справят с такива неща.

Той кимна.

- През повечето време животът е лесен, но ние си мислим, че е труден. След това се случва нещо наистина трудно. - Той отново ме побутна с коляно. - Нормално е да не знаеш как да го преодолееш. Досега не си го правила.”

“Не биваше да посещавам Джорджия О'Кийф, нито да намесвам Лу. Не биваше да разравям още пресния спомен за нея. Трябваше да я оставя да почива в мир, а аз да продължа стъпка по стъпка по оживения манхатънски булевард. Исках да изчезна като Джордж и да не казвам на никого къде съм. Тревогите са за живите. Аз и Джордж бяхме някъде между живите и мъртвите.”

“Проява на тесногръдие е да си вадиш заключения за неща, за които нямаш и грам опит - уведоми ме той.”

“- Никакъв принц на бял кон не е. Никога не е принц. Пък и кой изобщо иска принц? Искам някой с проблеми колкото моите, за да не изглеждам зле в сравнение с него.”

“Майлс приключи с четенето, погледна ме и се ухили. Тази негова усмивка беше лечебна. Ако някога получа сърдечен удар, трябва веднага да се обадят на Майлс с видеовръзка и да го накарат да ми се усмихне точно така.”

“ „- Здрасти, Лу. Майлс се грижи за всичко. Ще се погрижи да не ме арестуват за това, че плача в супермаркета."

- Можеш да плачеш в супермаркета. Не е незаконно. - Той обърна нова страница.

- „Здрасти, Лу. Майлс казва, че когато си си тръгнала, си взела сърцето ми. Казва, че все едно съм преживяла сърдечна трансплантация. Само че.." - Наведох се напред и се потупах в гърдите. Косата ми се спусна от двете страни и закри лицето ми в сянка. - „Не знам за какво ми е това новото сърце."

“- Постоянно повтаряш, че го правиш за мое добро и затова ме пришпорваш. Натискаш ме за списъка, за новите приятели. И пак стигам дотук! Едва дишам и ми се повръща. Е, познай какво - нищо от това не помага тя да ми липсва по-малко! Писна ми да си давам толкова зор, за да се справя с това. Просто... остави ме да направя нещо, за което после ще съжалявам. Не мога да се преструвам, че всичко е нормално, само заради теб. Не е честно. А и е прекалено трудно.”

“- Не говори makа за скръбта си. - Пусна брадичката ми и ме погали нежно по косата. - Подхождай с повече уважение към нея.”

“Отметнах глава назад и започнах да попивам слънчевите льчи. Листата по дърветата се разшумяха и започнаха да си говорят, без да им пука изобщо за предстоящата зима, която щеше да ги повали. Реката ромонеше и изглаждаше всяко камъче. Новите приятели подвикваха наблизо. Любовта витаеше наоколо по някакъв нов и специален начин. Чувствах как падам, но за първи път не се страхувах от сблъсъка с бетона. Защото този път нямаше бетон. Може би светът беше палитра от страхотни цветове, разпръснати безразборно. Листа, небе, вьздух и вода - вода, много вода, която се носи устремно напред. Може би през цялото време съм грешала и светът не се изчерваше само с това, което бяха видели очите ми. Може би съм живяла заклещена в картина през цялото време. Размазана и безупречно нанесена върху платното.

Където всеки цвят е положен от ръката на някого, който дяволски добре е знаел какво точно прави. Не можех да удържа мислите си. Току-що бях отключила голямата загадка kak да съществувам в пълен синхрон със света - просто трябваше да приема с цялото си сърце всичко, всеки красив и всеки болезнен цвят. Чувствах се толкова благодарна, че Майлс беше тук.”

“- Лени, с теб залогът не е голям, защото ти си най-лоялният човек, когото някога съм срещал. Ти си изяло в моя отбор. Сега, след като си част от живота ми, имам усещането, че няма какво толкова да направя, за да те отблъсна и да те накарам да си тръгнеш... Няма нужда да се тревожа, че ще те изгубя. Мога просто... да се отпусна.

- Аха. - Бях се подготвила за разочарование, но вместо това чух едно от най-красивите неща, изричани някога. - Това е хубаво - прошепнах, след което отпуснах глава върху ръцете си и продължих да го гледам. Той кимна. Очите му още гледаха към звездите.”

“Възможно ли е човек да се влюби неусетно, без да го осъзнава? Самозалъгвала ли съм се? Или просто той ми подари медальон с лицето на най-добрата ми приятелка и в следващия момент върху главата ми се изляха два тона чувства? Имаше ли значение кога е започнало всичко? Не знаех. Знаех само, че никога преди не се бях чувствала така и явно не ми понасяше добре.”

“Защото това беше Майлс. Майлс беше моят другар за списъка. Моят верен спътник. Моят съотборник. Моят приятел. Историите с приятели, които стават любовници, не са нещо ново, знам. Но ми беше безумно трудно да си представя, че нещо във взаимоотношенията ни може да се промени. Той ме е виждал мърлява, неизкъпана, разплакана на тротоарите, викаща по непознати. Измъквал ме е от съмнителни заведения. Оставяла съм трохи по дивана му, без да ме е срам.

Нахална, закалива, нахакана, лигава, безгрижна... Това беше наборът ми от състояния. Изведнъж обаче нищо от това не ми струваше възможно. Бях разчупила някаква граница между нас. Цялата кула от карти на отношенията ни беше изградена върху факта, че сме приятели.

А и чувства като това не трябваше ли да бъдат приятни?

Защото това не беше приятно, а... обезпокоително. Да, с всяко вдишване усещах някаква замайваща еуфория, това е ясно, но с всяко издишване идваше и обратната реакция, нещо, което ме свиваше под лъжичката и почти ми спираше дъха. Защо се чувствах толкова ужасно сега?

Не беше чувство на страх от това какво би представлявало бъдещето ми с Майлс, а беше просто гадно усещане.

Почти нетърпимо. Надигаше се от стомаха ми, стигаше до гърлото, лишаваше ме от дар слово и ме караше да се боря със себе си.”

“Разсмях се, защото това беше наистина сладко. След това обаче станах отново сериозна. Защото какво наистина беше естеството на този проблем? Това беше житейски, любовен проблем. Проблем с болка, пронизваща душата. Невъобразим страх от мисълта да обичам някого с цялото си сърце. И може би усещането, че просто не го мога. Онази част от сърцето ми, която дава любов, не можеше да се излекува. И когато създаваше обич, тя създаваше и същото количество ужас.”

“Какво ще кажа, когато отида на гроба ѝ? „Извинявай, че не идвах да те посетя. Грижиш ли се за онази част от мен, която умря с теб? Топло ли ти е? Щастлива ли си?"

“- Аз... - подех отново и думите започнаха да се сипят. - Мисля, че май се влюбвам, мамо. В един мъж, който ме спаси през последните няколко месеца. - Покрих лицето си с ръце. - Не знам къде щях да съм без него. Говоря буквално. Той ме задържа на земята, мамо. Единствената причина да съм тук сега, е той. А чувствата са толкова много и ме боли... - Клекнах на земята и се подпрях с ръка. - И никой не ти казва, че когато толкова много искаш някого, рискуваш да загубиш всичко, което вече имаш с него.“

“- Скръбта е един вид връзка - продължи той. - Това е начинът ни да осмислим как да продължим да обичаме някого, Въпреки че него вече го няма. - Прегръдката му ставаше все по-силна, а аз го стисках все по-здраво. Неусетно бях слязла от бюрото и стоях в скута му. - Това, че се лекуваш, не значи, че си я предала - шепнеше той в ухото ми. - Правиш го в нейна памет. Учиш се да я обичаш точно такава, каквато e. Скъп на сърцето ти човек, който обаче вече не е тук... Това е тя. А пътят ти през скръбта... Това е нещо, което правим, когато загубим големите любови в живота си.”

“ - Лени, когато погледна лицето ти, имам чувството, че съм се прибрал вкъщи след безумно дълъг работен ден.”

“- Мисля, че дори в най-тежките моменти от скръбта си, ти си искала да имаш близък човек. Мисля, че винаги тайно си се надявала на щастлив край дори когато е малко вероятен.

Наричаш ги натрапчиви, но мисля, че по-скоро са.. упорити като маргаритки, които пробиват през снега. Може да прозвучи банално, но за теб скръбта е била нещо като зима. И започвам да мисля, че тази част от теб, която не може да спре да търси щастието, защото това си ти, ти праща тези малки цветенца, които да ти правят компания.”

“„Преживей го вече, глупаче". И както винаги, най-големият ѝ подарък за мен беше това, че истинският смях се преплита с парещите сълзи на разкъсаното ми сърце. Стиснах бележката с почерка ѝ плътно до гърдите си и зарових лице в суитшърта на Майлс.

- Тя е знаела, Майлс - казах, когато се отдръпнах за въздух. - Знаела е, че няма списьк, с който да се научиш kak да живееш отново. - Знаела е, че някои дни ти се получава, а други - не.

Днес успях само да заведа Майлс на място, където се чувствах близо до Лу. А останалото оставих за някое друго ympe.”

“Майлс се усмихваше и клатеше невярващо глава от неочаквания разкош около нас. И аз правех същото. Какъв перфектен ден да изтръгна малко от тази болка от сърцето си.

Потръпнах и се хванах за него, след което потеглиме бавно по тротоара към napka.

Подхлъзвахме се, пързаляхме се и вървяхме като патици, стиснали здраво палтото на другия. Бяхме един до друг, едновременно изпотени и замръзнали, засмени и викащи, ужасени от опасността да паднем, но и вдъхновени от всяка крачка, която ни приближаваше повече до вкъщи. До следващото нещо. А ако това не е животът, не знам кое е.”