Принцеса на Кръвта
🩸👑 “Принцеса на Кръвта” - Сара Хоули
⚠️ Внимание! Ревюто е обемно, емоционално и може би ще ви накара да поискате да прочетете книгите, а те - да се пристрастите към тях. Може да съдържа и издайнически факти... Продължете на своя отговорност.
Това е един от най-добрите и въздействалите ми прочити за годината, а и не само. Доживях да го кажа за фентъзи!👀😳
💔 Ако “Слуга на Земята” беше едно много добро и силно начало, то с тази втора част от поредицата “Фрагментите на магията” Сара Хоули вдигна нивото хиляда пъти, нажежи всичко до червено и отвя безмилостно глави - на герои и на читатели едновременно. Просто всичко си е на мястото и няма нищо излишно. Перфектно изграден свят - откъм правила, магия, йерархия, закони, устройство, идеи, проблеми, препратки.
👑 Действието в романа започва ден след събитията в края на предходната книга, а те бяха епични, доста трагични, но и героични, и ни показаха, че Кена никога няма да бъде същата, както и всичко за нея оттук нататък. Новите ѝ отговорности са огромни, както и проблемите, пред които е изправена, започвайки буквално от нулата един съвсем нов живот в Мистей - земя на феи, различни правила, интриги, тайни, лъжи, поквара, непоносима жестокост и предателства. Няма връщане назад…
🩸Романът представлява танц по острието на бръснача. Авторката ни въвлича в постоянни контрасти, противоречия и крайности, достигайки пределите и преминавайки множество... всякакви граници. Толкова много въпроси се зародиха в мен, наред с всички бушуващи емоции и чувства. Един от първите, които ще споделя, е: може ли да съществуват справедливост, морал и ценности в обърнат с краката нагоре свят на хедонизъм, който се постига на всяка цена - със садизъм, с цената на животи и какво ли още не? С това са известни феите от векове, но дали изобщо в тях има останало нещо човешко? А ако човек се превърне във фея, може ли да запази себе си, разбиранията, идеалите си, връзката си с човещината? Дали добродетелите биха могли да са от полза на такова място или ще са слабост и порок, уязвяващи и обричащи на смърт притежателя си?
👸🏼 Мнозина крият истинските си лица зад маски и не са това, което показват пред опонентите, подчинените си и света, а понякога и пред най-близките си. В общия случай забуленото е ужасяващо и грозно, но всяко правило има своите изключения. Като например онези, за които сме убедени, че са злодеите, а всъщност те са много повече герои, отколкото убеждаващите ни в тази си самоличност. Авторката използва толкова много символизъм, че би било невъзможно да упомена всичките му елементи. Въздействието ѝ е огромно и неминуемо, а неговата яростна сила се подплатява и от красивия стил на писане, както и от самата красота, която ни заобикаля атмосферно. Тя също е пределна, защото граничи с жестокост и се прегръща със смъртта. Сара Хоули определено знае как да ни накара да потръпнем от ужас, страх, очакване, напрежение и възбуда. Изобщо всичко в тази книга е на ръба и между два противоположни полюса, края, без да е сърцевина и златна среда, а противопоставяйки ги, но и вплитайки ги в едно неразрушима цялост.
💔 Много е трудно за обяснение, но какво ще стане, ако ви кажа, че добрите герои не са съвсем добри, а злодеите не са тези, за които ги мислите? И като цяло никой не е този, за когото е нарочен или се е самопровъзгласил.
👸🏼 Книгата има добра динамика и е увлекателна, а на няколко места ни очакват доста солидни обрати. Сара Хоули обаче е запазила най-доброто или пък най-лошото за десерт. В тази част жестокостта е смекчена, изместена е от сцената и на преден план под светлините на прожекторите излизат разкрития, както и повече задълбочен анализ на фейския свят и устройството му. Това не означава, че не ни очакват ужасяващи кръвопролития, предателства и епични сцени, напротив! Просто олицетворението на злото го няма, а фокусът на историята е друг. Макар че, както ще стане ясно, злото никога не е едно, не идва само и дебне на неподозирани места.
🩸 Как се запазва неутралитет в условия на криза и предстояща война? Как се спасява изгубена душа? Можем ли да да продължим да обичаме човек, който сме обичали с цялата си душа, когато от него не е останало почти нищо, и днес той е коренно различен? Колко силно може да е желанието? А любовта? Любов ли е, ако поставя условия? За какво си струва да умреш, убиваш, живееш? Винаги ли слънчевите хора са носители на щастие и топлина, а мрачните на горест, мъки, тъмнина? Толкова много теми. Толкова много въпроси. А докато те кипят в ума и съзнанието, сърцето препуска като побесняло от любов, трепет, страх, ненавист, безсилие, особено ако сте съпреживяващ на висока степен откачалник като мен.
👑 “Принцеса на Кръвта” подлага на съмнение приятелствата, за да въздигне някои от тях на ново и още по-високо ниво, а други - да унищожи завинаги. Ще ни покаже, че за да оцелееш в свят като Мистей (и света поначало), не трябва да имаш слабо място - нещо или някого, за когото ти пука. Както и че това е абсолютно невъзможно дори за най-коравите души. Тоест, всички сме прецакани. Силата обаче не е в непоклатимостта, а извира именно от любовта. От умението да не загубиш човещината, когато всичко около теб се разпада. И не е ли, ми кажете, това една прекрасна аналогия за времената, в които живеем?! Реално цялата творба е своеобразна метафора и препратка към познатите ни измерения, които обитаваме, макар в тях, поне привидно, магията да отсъства.
👀 Да поговорим за еротиката. Има я. Отново и тук изпълнението е абсолютно съвършенство и наслада за сетивата. Нажежаваща и спираща дъха е. Разгаря се постепенно, заплашвайки да опожари и помете всичко по пътя си. Не е в сюжета, само защото е актуална за четене и продаваема. Не е вулгарна, макар да достига някои крайности, които, ако не бъдат осъзнати като причинно-следвствени връзки с идеите на авторката, биха се изтълкували вероятно по най-погрешния начин. Ако следим внимателно всичко, което тя ни казва през цялото време, дори и скритото между редовете, ще разберем тези привидно смущаващи елементи в сексуалния контекст на творбата много конкретно. (за пример "Докато сърцето бие" Дженифър Хартман). И отново с плътските сцени писателката успява да повдигне милиард въпроси, включително за болката - тленната като спасение от душевната, самонараняването - ментално и физически, и други.
👸🏼 Кена е абсолютно идеално изграден, със съвършена плътност и чудесна многопластовост, за мен женски образ, колкото и да няма идеални стойности. Силна, с характер, опърничава, но и ранима, тънеща в съмнения и страхове насаме със себе си и пред най-доверените си, чувствена, нежна, страстна, дива, крехка. Събирателна на всички женски прелести в едно. Келън… оххххх, Келън. Ами, отказвам да говоря. Ако трябва да се влюбя в книжен герой, което тотално не е моето нещо, то в него бих без да се замисля, макар че ще го направя единствено през очите и в ролята на героинята, а не от мое собствено име, защото просто те са създадени един за друг. Толкова сила и привидна жестокост, които прикриват най-счупеното, красиво и ранено сърце. Всичко това е описано брилянтно и страшно въздействащо. Извадила съм доста цитати, и за да ви го докажа, но повече, защото ми харесват.
💔 Всеки път когато пиша толкова екзалтирани и превъзбудени мнения, умирам от страх дали и вие ще видите всичко това и възкръсвам в надежда, че ще го откриете. Но дори и да не се случи, вярвам, че всяка книга е чудесен опит. Даже нещо да не ни хареса, ние реално няма как да го знаем и разберем, преди да прочетем. Категорично ще продължа с всичко, което предстои от авторката. Чакам с нетърпение продължението и дано е по-скоро, защото този финал... Господи, какъв финал!
Страници: 490
Оригинално заглавие: Princess of Blood (The Shards of Magic, #2), 2025
Превод от английски: Мартина Андреева, 2026
Редактор: Мариела Петкова
Отговорен редактор: Кристина Петрова
Илюстрация на корицата: Жана Радева
Оформление: Anthe studio
Издател: Асеневци, 2026
За Сара Хоули:
Автор на фентъзи и любовни романи, които са определяни като най-продавани в класациите на USA Today. Притежава магистърска степен по археология и е участвала в разкопки на обект на инките в Чили, дворец от бронзовата епоха в Турция и средновековно абатство в Англия. Когато не измисля причудливи любовни истории, тя обича да чете, да танцува или да се гушка с двете си котки.
Източник:
Любими цитати:
“Домът на Земята беше светъл и зелен, с под от отъпкана пръст, с посадени цветя и дървета.
Подът на Дома на Кръвта беше павиран със сив мрамор, който сега блестеше на светлината на факлите. Стените с гранатов оттенък бяха покрити със сребрен филигран. В центъра имаше многоетажен фонтан.
Течността вътре беше червена.
О - Лара прозвуча ужасено.
О - повторих и аз, макар че изпитах по-скоро страхопочитание.
Дълбоко усещане за уют и безопасност изпълни залата. Същото, което някога бях изпитвала като слугиня в Дома на Земята. Магията на Дома ни обгърна в успокояващо гостоприемно одеяло и ни накара да почувстваме, че мястото ни е тук. Плюшените канапета, сгушени до стените, ни подканиха да си починем. От фонтана обаче се лееше кръв и филиграните не бяха единствената блестяща украса в залата. Брадви, мечове, пики и копия стояха окачени на дървени стойки или висяха на скоби над канапетата. Сякаш феите на Кръвта никога не си позволяваха да останат без оръжие подръка.
Смес от нежност и насилие, красота и смърт.”
“Той беше видял красотата ѝ, беше я поискал за себе си и просто я беше взел.
Или може би беше видял красотата ѝ и беше поискал ga я унищожи. Като да хвърлиш крехка ваза на пода, само за да чуеш звука, който ще издаде при счупване.”
“Неутралитетът по принцип звучеше като идеалният избор - да наблюдаваш историята, да документираш истината безпристрастно и да стоиш настрана от насилието, което толкова лесно се налагаше от другите. Само че пред лицето на чудовищното зло, отказът да участваш те прави негов съучастник.”
“Трудно е да видиш протегнатата длан, когато дълго време над теб са тежали само заплахите на юмруци.”
“Физически ме болеше, да. Но в главата ми... Фрагменти, беше много по-лошо. Леденият дъх на смъртта се беше плъзнала по врата ми, а тя беше алчна. Колко пъти може човек да потопи пръстите на краката си в нейното тъмно езеро, без да бъде засмукан напълно?
Колко пъти щях да си поема дъх, преди да дойде време да изплатя дълга си?”
“Пръстите на Келън се докоснаха до брадичката ми и обърнаха лицето ми към неговото. Поех си стреснато дъх.
- Ще открия извършителя - тихо каза той. - И ще му откъсна главата заради болката ти.
Сърцето ми се разтуптя зад ребрата. Върховете на пръстите му бяха хладни и мазолести. Тези ръце бяха убили безброй създания през годините - можеха да убият и мен, ako поискаха. Вместо това обаче ме докосваха нежно. Никой не можеше да очаква, че фея като него е способна на подобен жест.”
“ Само в метафоричния смисъл. Всички сме зверове, Кена. Добри или лоши, мили или зли, каквато и власт да притежаваме. Ако погледнем достатъчно навътре в себе си знаем, че сме способни на всичко.”
“Кожата ми вече блестеше, но оставаше осеяна с познатите малки белези от детска несръчност, тежък труд и безразсъдни битки.
Беше утеха да видя тези белези. Превръщането ми във фея не беше заличило белезите от човешкия ми период. Бъдещите рани щяха да заздравяват мигновено, но новата ми природа не можеше да отнеме това, което бях.”
“Ао успеем да бъдем щастливи, в безопасност и да намерим смисъл в живота - това само по себе си ще е триумф.”
“Самата аз бях далеч от съвършенството и никога нямаше да го постигна. Толкова много неща щяха да се разпаднат, ако не бях приела този факт. Можех да захвърля амбициите си, решавайки, че не си струва да градя добро с белязани ръце. Или да се напъхам в чужд калъп за „перфектна принцеса", докато накрая стана неузнаваема.”
“Тежестта на този нов живот ми се стори непосилна. Толкова много тайни. Толкова лъжи. Толкова много близки, на които се бях заклела вьв вярност, искрено или не. Сега никой не разбираше напълно коя съм или какво съм направила. Изпуснах въздишка и раменете ми се отпуснаха.”
“Това ме размя още по-силно. Светът можеше да те нарани по хиляди начини, но въпреки това в него все още се случваха и хубави неща.”
“Но и двамата лъгахме. И двамата пазихме мълчание. Когато тайните са смъртоносни, какъв друг избор имаш?”
“— Защото са редки и скъпи плодове. И защото удоволствието е най-силно, когато си на крачка от самоунищоженuemo.”
“Около нас се вихреха танцуващи двойки. Бяхме като остров сред бушуващо море, застинали в смазващата прегръдка на споделеното ни мъчение. Натежали от грешни избори и отхвърлена любов, от неговата жажда за власт и моите разбити илюзии... И двамата бяхме газили през трупове, за да стигнем дотук. Не можех да му простя... защото не бях простила на себе си.”
“На пръв поглед сцената бе като om приказките на майка ми: момичето, превърнало се в принцеса, което танцува на бала в прегръдките на своя принц. Приказките мълчаха за това колко хора и феи трябваше да умрат, за да се случи това.”
“Огромната тежест на отговорността обаче ме притискаше. Надеждата беше нещо твърде крехко, че да поверяват животите си в моите ръце, а и концепцията за надежда не беше лесна за приемане от мен като цяло. Животът ме беше научил, че да вярваш в нещо, без да имаш основателна причина - като да вярваш в добротата на непознати и в това, че ще видиш силуета на баща си да запълва вратата след години отсъствие, или че ще има лек за болестта на майка ти - често водеше до разочарование.
Ставаше ми все по-лесно да се надявам обаче, главно защото спрях да мисля за надеждата като съвкупност от пожелания и започнах да действам. Надеждата не беше просто вяра, че светът може да бъде добър, красив и мил.
Беше това да знаеш, че светът е ужасен и вероятно винаги ще остане такъв... но въпреки това се опитваш да го поправиш.”
“— Светът не е черно-бял — каза той. - Какьв е смисълът да имаш идеали, ако никога не си цапаш ръцете, за да ги осъществиш? Ако един добър човек не е готов да спре някой тиранин, каква е ползата от него?”
“ Аз бих казал, че си единствената, която може да го реши. Добро или зло, правилно или грешно. Отговорите почти винаги са някъде по средата и важното е да не се лъжем за този факт.”
“ - Чувствал ли си се някога виновен за това, което си направил?
Винаги. - Очите му бяха като мрак в зимна нощ.
Винаги - повторих и почувствах облекчение. Не само аз се борех с тежестта на всички тези жестокости. Не само аз понякога се чувствах разстроена и разбита. Келън, недосегаем и страховит, чувстваше същото. - Твърдиш
това, но въпреки това не вярваш в доброто? Видно е, че искаш да постъпваш правилно.
— Аз не съм добър, Кена - каза той по-остро. - Тази дума няма нищо общо с мен. - Погледът му се насочи към устните ми, после към шията ми и оръжието, което сега беше почти част от мен. - Но разбирам желанията.
Кожата ми настръхна. Исках да му кажа, че желанието да постъпиш правилно и способността да чувстваш вина са фундаментална част от добротата. Исках да му кажа, че греши, като си мисли, че добротата няма нищо общо с него. Но думите се изгубиха някъде по пътя между мозъка и езика ми.”
“Затворих очи. Болката и ужасът бяха зверове, които е невъзможно да затвориш в клетка, след като бъдат освободени, затова се съсредоточих върху дребните неща. Да намаля въздуха в свитите си дробове. Да усетя Келън, който люлееше главата ми. Да усетя постоянния натиск от другата му ръка върху стомаха ми.”
“— Вярваш ли ми?
Пулсът ми се ускори. Вярвах ли? Не знаех дали вече съм способна на истинско доверие. Беше нещо ценно и деликатно, а деликатните неща се чупеха в Мистей. Но той се беше борил за мен. Бяха го ранили, докато опитваше да ме защити и по някаква причина ме гледаше така, сякаш съм загадка, която отчаяно иска да разреши.”
“И това може би беше моята слабост. Един мъдър владетел прави жертви за по-висшето благо: когато събитие на хиляди лежат от едната страна на везните, истинските кралици нямаше да ги претеглят с живота на един.
Но аз не бях кралица. Всъщност дори не бях истинска принцеса. Бях полудиво дете от тресавището, на което по необясним начин бяха дали власт. Лоялността ми беше силна, но ограничена. Днес Келън я заслужи.
Дали той се досещаше какъв несъвършен лидер ме прави това? Гледаше ме непоколебимо втренчено.
— Тогава единственото, което има значение, е с какво можеш да живееш - каза той. — И с какво не можеш.”
“ По-добре е враговете ни да вярват, че сме чудовища, отколото да знаят за каво наистина ни е грижа.
Ледени тръпки полазиха по гърба ми. Каква чудовищна философия... и колко ужасно беше, че само след шест месеца в Мистей вече разбирах колко е логична.”
“Очите ми се насълзиха и опитах да прогоня издаващата ме емоция. Защо нищо не се получаваше лесно? Защо героите и злодеите не можеха да бъдат ясни в намеренията си, за добро или лошо?“
“Старият свят. Той имаше предвид мястото, откъдето бяха дошли фрагментите - свят, някога обитаван от богове, преди те да се избият един друг. Тази музика беше спомен, каквито бяха старият език и фрагментите.
Одушевени, но не и живи.
Струваше ми се невъзможно богове да могат да умират, но предположих, че всичко в крайна сметка умира някога. Ако нещата не можеха да стигнат до естествения си край, те се разкъсваха.”
“ - Тя беше добра по начин, по който аз никога не бих могъл. Вярваше в справедливостта, нежността и живота отвъд звездите, където всички най-накрая ще бъдат равни. — Той преглътна през свитото си гърло. - Където всички ще бъдат щастливи... Изумителното беше, че тя искрено вярваше, че всеки заслужава точно това.”
“- Бяхме заедно петдесет години - каза той, втренчен в книгата в ръката си. — Петдесет едновременно ужасни
и прекрасни, понеже тази любов, която бяхме открили, това нещо, което беше... беше божествено отвъд всичко божествено или може би беше магия отвъд всяка, в която някога съм вярвал... Никой друг не би могъл да го разбере
- то принадлежеше единствено на нас, които го изпитахме.”
“ Каза ми, че е по-добре да си чудовище, отколкото да обичаш. Едното било сила, другото - слабост. Каза, че ако не мога да убия частта от себе си, която обича, тогава второто най-добро нещо ще е всички останали да повярват, че тази половина е мъртва.”
“Беше удивително как мразиш нещо и въпреки това го обичаш и изпитваш носталгия по него. Може би винаги е така с мястото, където си израснал. Тряба да посочваме по нещо и да казваме „бях там , за да си напомним защо мястото, където сме сега, е по-добро за нас.”
“Не гледай какво правят хората, когато всички ги наблюдават, казваше майка ми. Обърни внимание на това, което се случва през останалото време.”
“Изражението му беше маска на ужасяваща болка. Сенки се виеха около врата му и по ръцете му, а ирисите му станаха вихрени кладенци чернота. Някога си мислех за очите му като за отвори към дълбока яма, където неописуеми престъпления бродят като чудовища и всеки добър инстинкт бива оковаван като затворник. Имаше обаче нещо повече в него и колкото повече разкривах от мъжа зад маската, толкова повече исках да опознавам този мрак.”
“ Това, което си... - Той млъкна и пръстите му се стегнаха около раменете ми, сякаш отчаяно искаше да ме задържи далеч. — Какви са греховете ти, Кена? Ти се отдаваш на каузите си с цялото си същество, независимо в каква опасност те поставя това. Ти ни освободи, а всичко, което аз направих, беше да причинявам векове страдания.”
“Скоро щях да се разпадна. Напрежението се натрупваше като вода зад язовирна стена. Не можеше да се случи обаче там, където някой би могъл да ме види, защото принцесите не се сриват: те правят само каквото е необходимо.
Слязох надолу и намерих Надин, за да ѝ кажа, че отивам на среща и Лара отговаря вместо мен. След това излязох от Дома, намерих врата към тунелите и влязох вътре. Сгушена в тъмното, най-накрая се отпуснах на noga u cu noзволих да заплача.”
“Исках да бъда сама, но това се отнасяше за всички, освен за него.
Келън някак се беше настанил у мен като болка в гърдите ми и спешна нужда, която се опитвах да игнорирам без успех. Напрежението, което нарастваше между нас, беше непоносимо - едновременно копнеех и се страхувах какво ще се случи, когато най-накрая се пропукам като язовирна стена. Защото къде ме доведе подобно чувство последния път? Право при един мъж, който беше видял моята наивност и страст като полезни инструменти.
Който ме превърна в оръжие. Селуин беше мъртъв заради това чувство.”
“- Представях си това - изпъшка той, опирайки чело в моето, докато ръката и тласъците му ме водеха към
сладък делириум. - Толкова пъти. Толкова нощи самота и мечти за невъзможното. Мразя себе си, но също така мразя всеки, на когото някога си се усмихвала. Всеки, който някога те е наранявал. Никога няма да разбереш дълбочината.
В ушите ми се появи слабо бръмчене.
- Дълбочината на кое? — изпъшках, гърчейки се в екстаз nog него.
- На нуждата. — Той се отдръпна достатъчно, за да ме погледне. В очите му се появи нещо повече от обикновено желание. Единствената дума, която можех да измисля, за да го опиша, беше мъка. — Бих разкъсал света за теб, Кена.
И не заслужавам това, нито за секунда, но съм твърде ненормален, за да се спра.”
“Бих разкъсал този свят за теб, Кена. И не заслужавам това, нито секунда от него, но проклет да съм, ако спра сега.”
“Внимателно освободих сърцето му, усещайки прилив на горчиво съжаление. Спомних си kak Хектор разбива редица
стъклени бутилки заради изгубената си любов. Келън, който си казваше — и го казваше и на мен - че не заслужава нищо светло или красиво. Всички бяхме разядени от ярост и съжаление, а тези чувства гнояха, когато не ги показвахме открито. Накрая всеки демон се освобождаваше.”
“Когато близките ни умират, отнасят със себе си частички от нас. Мечтите ни, историите, които си разказваме за бъдещето, най-хубавите черти от сърцата ни.
Илюзията за това кои сме също се разбива, защото разчитаме на любовта да придава форма на съществуването ни. Какво остава без нея?”
“— Имаш ли някаква представа какво ми причиняваш? - попита. - Какво бих направил за теб, колко животи бих отнел? Събуждам се с мисълта за теб и заспивам с мисълта за теб, а в редките нощи, когато вселената ми предлага малко милост, сънувам теб. Поболях се от това желание, а то става все по-лошо и по-лошо. Няма край.
Бях разтърсена от яростта в гласа му, от дълбочината на нуждата му.
Защо го отричаш? Защо отричаш двама ни, когато и аз те искам?
Защото не знам ка да се справя с това! — избухна внезапно той. - Най-милото нещо, кото мога да направя за теб, е да стоя далеч, а това е и единственото, с което не мога да се справя. Тряба да бягаш от мен. Не разбирам защо не бягаш.”
“— Представях си kak ти помагам да облечеш някоя безобразно сложна рокля преди бал - продължи той. - Сам щях да стягам всяка връв, а после щях да я разкъсам, защото нямаше да се сдържа да не те докосвам. Щях да те наведа пред огледалото, за да гледам лицето ти, докато те изпълвам. После щях да танцувам с теб на бала с мисълта, че все още си мокра заради мен. — Въздишката му беше като повей на вятъра. Продължаваше да ме дразни с палец и с всяко леко докосване се приближаваше към целта си. После се отдръпна, за да ме погледне отново в очите с пламенно желание. — Но за едно мечтаех най-много. Да танцувам с теб, да те гледам как се усмихваш, да те слушам kak се смееш и никога да не те пускам. Да бъда с теб - не само в сенките, а и на светлината.”
“- Искам всичко това - казах му, спирайки работата си по копчетата му, за да прокарам пръсти през разрошената му коса. Устните му бяха зачервени не само от целувката: червилото ми беше силно, най-добре се премахваше със специално масло, но дори то не беше успяло да издържи на тази страст. Пурпурната ивица в единия ъгъл на устата му ме караше да се чувствам така, сякаш го притежавам. - Искам да правя любов с теб. Искам да танцувам с теб. Искам всички в Мистей да знаят, че съм те избрала и ще продължа да те избирам.
Още от най-ранните ми дни, докато събирах съкровища в тресавището, винаги ценях предметите, открити на неочаквани места. Нямах намерение да се откажа от това съкровище.”
“— Не мога да ти отговоря на това - казах му, а част от гнева ми се стопи заради честността му. — Мисля обаче, че онези, които са обичали веднъж, могат да обичат отново. Просто трябва да са готови ga дават, без да очакват да получат нещо в замяна.”
Comments