Светците - цитати
А в тази публикация да откриете най-любимите ми цитати от нея, които са безкрайно много.
“Мария Тереза рядко напуска гнездото на дома си. Мястото е малко, през годините е събирала там гласовете, които ѝ правят компания. Някои казват, че е сама, но самотата ѝ е толкова по избор, колкото и наложена, а Мария Тереза добре знае цената, която плаща човек, принуден да бъде там, където не иска. Никой не знае точната ѝ възраст, а и самата тя твърди, че вече е загубила бройката на годините си: „Защото възрастта отговаря на времето, през което си оцелявал, а невинаги на времето, което си изживял", заявява тя в празнотата на дома си, докато тъче платното на часовете, които се нижат, и от безкрайни нощи стават дни.”
“Днес живее спокойно. Не дължи нищо на никого, казва, че има дългове само към времето, но че смъртта ще ѝ опрости лихвите.”
“Мария Тереза не харесва книги без илюстрация на корицата. Казва, че буквите не са толкова привлекателни, колкото цветовете на изображението, независимо дали е абстрактно, или не. Един добре преценен цвят е отворена врата към бъдещите думи, шепнещият глас на една предизвестена съдба. Няма значение дали книгата е хубава, или що-годе става - красотата е относителна, стига корицата да ѝ проговори достатъчно, че да пожелае да чуе какво има вътре. Четенето на книга е сериозна работа. Книгата е колкото отрязък загубено време, толкова и безкраен сюжет.
Така или иначе, хората, веднъж осмелили се да влязат през тази врата, никога не са същите.”
“Зверовете на страха се хранят с най-слабите души.”
“Тя копнееше за времето, когато не беше длъжна да мисли за тялото си, да бъде негова затворничка. Обзе я саудаде по времето, когато тялото ѝ не живееше в плен на етикетите на своята функция, когато един поглед целуваше. Знаете ли кога един поглед целува? И кога усещаме тръпка да преминава по кожата ни, от врата до краката, без предназначение? Първата ни целувка е винаги с очите. И трябва да е истинска.”
“А Адилио, винаги разсеян по време на проповедите на падре Белмиро, любопитно оглеждаше вътрешността на църквата. Мария Тереза ходеше на меса, за да види момчето, което предизвикваше в корема ѝ същото пърхане, както когато четеше хубава книга с поезия. Поезията в хората е толкова красива.”
“За Мария Тереза да бъде отново бременна, беше вътрешно противоречие - като война вътре в самата нея. Както войниците търсят мир на дъното на оръдейните гюлета, така тя търсеше свобода в обещанието за второ дете, което я привързваше кьм брака, от който искаше да се освободи.”
“В кабинета на дядо си Мария Тереза се учеше да бъде човек. Никой не ни учи истински да бъдем човеци. Учат ни да бъдем стереотипна версия на местата, където най-добре се вписваме. Има хора, които живеят цял живот, без да са били човеци. Човеци.
Мария Тереза изпитва саудаде по всичко. По миризмата на застоял тютюн, като парник, където всички цветя умират. Гробище за цветята, на чиито погребения присъстват само думите от онези тежки книги, които дядо ѝ четеше, а Мария Тереза се опитваше да разбере.”
“Децата на най-знатните семейства се женеха, но освен сватба, това беше обществена договорка. Те щяха да бъдат завинаги най-красивите и най-богатите, обаче няма пари, нито лица, способни да купят любовта, която никога не са изпитвали един към друг.”
“Свежо червено. Мъжьт ѝ, разтревожен, скача от леглото и потресен от вида на жена си и от изцапаната си с кръв пижама, снове из стаята. „И за жена не ставаш. Не умееш да бъдеш собственото си тяло."
Не спира да крещи.”
“В онзи момент тя се взря в очите на светицата, които се бяха удвоили, и съжали, че не бе дала обет за целомъдрие, макар да знаеше, че не я ранява това, че не е девствена, а липсата на уважение от онзи, който живее под същия покрив. В стаята до този красиво декориран ад момичето се разплака. „Върви да видиш дъщеря си", каза ѝ мъжът ѝ. Мария Тереза стана от леглото, но не стигна до вратата на стаята - припадна на чергата с жълтъчен цвят, опетнена завинаги със студено червено от сина, който загуби.”
“Но в този дом винаги се бяха тревожили прекомерно за божественото, вместо да гледат действителността в очите.”
“Понякога бягаха от училище, за да седят край реката и да си говорят за всички невъзможни възможности, за които мечтаеха. Училището за тях беше път без посока. Адилио чакаше да навърши осемнайсет, за да стане рибар и да работи с баща си, а Мария Тереза чакаше да навърши осемнайсет, за да стане жена на мъж, когото още не познаваше, но вече предполагаше, че няма да обича. Но когато бяха заедно, не се тревожеха за това неизбежно бъдеще. Адилио полагаше глава върху краката на Мария Тереза и тя му рецитираше стиховете, които беше научила наизуст, кацнала по дърветата в двора. „Напиши ми стихотворение", помоли я Адилио в един от онези следобеди на бягство от съдбата. Свенлива, Мария Тереза се усмихваше и си мислеше, че всички поети от всички краища пишат, защото и те са седели на тревата и са се наслаждавали на спокойствието от дребното на дните.”
“Няколко години след като той си замина, Мария Тереза влезе в кабинета на дядо си, за да усети миризмата му, пропита в книгите. Тъгуваше по свободните следобеди в това гробище за цветя. (…) Днес пали цигари до прозореца, за да пресъздава с пръстите си прегръдките, които не е успяла да даде. Има хора, които ни липсват цял живот.”
“Но всички светци в дома ѝ са различни от светците на популярните места за поклонение. Изработени от дърво, те имат почти гротесков и отблъскващ вид. Били са потънали под вода толкова дълго време, че само човек със силна вяра може да обича нещо толкова отблъскващо. За Мария Тереза търсенето на съвършенство е плашещо: всичко, което за нея е истински красиво, трябва на пръв поглед да смущава. Затова тя виждаше красота всеки ден, в дома си, във фигурите, подредени като мебели във всяка стая. В ястията, приготвени от баба ѝ, които дядо и можеше да опитва само седнал на масата. В обувките на баща ѝ, прилежно лъснати от майка ѝ, която от своя страна излизаше от вкъщи само за да харчи парите на семейството за незначителни дреболии. Даваха вид на перфектното семейство, благословено с перфектна дъщеря, която не се катери по дърветата и не чете книги за любов, клетки или грях. Защото да съгрешиш, означава да съществуваш отвъд красотата. А в толкова голяма къща нямаше място за нищо друго. Само за невидимата красота на живота, която си представяха вътре в нея, макар че всъщност никой не беше щастлив. Всеки изпълняваше ролята си с достойнство и преданост и никой не поставяше под въпрос зимата, настанила се във всяка стая. Палеха огнището и се преструваха, че топлината е вътрешна, а не резултат на човешко усилие. Деформирано желание да ненавиждаш сезоните.”
“Има имена, които тежат повече от други. Не заради броя на гласните в тях, а заради начина, по който отекват в гърдите ни, щом ги чуем или изречем. Адилио тежи върху Мария Тереза като лятно изгаряне след прекаран на слънце следобед. Тежи ѝ като онези ранни утрини, когато тя бягаше от къщи, за да го гледа как лови риба, а след като оставяха прясната риба на пазара, заспиваха на брега на реката с долепени устни. Когато тя се връщаше за обяд, майка ѝ я чакаше с разочарование в погледа, а баща ѝ я наказваше за цяла седмица, а седмица по-късно Мария Тереза пак излизаше. Раняваше я неприязънта на родителите ѝ към приятелството ѝ с един рибар, впреки че в същото време си ядяха прясна риба, приготвена със зехтин и сол. Тя ги гледаше как дъвчат лицемерие и все по-леко изговаряше имената им. На това родителство му липсваха лилиите от тоягата на Сао Жозе, когото почитаха, без да притежават неговата доброта да приема другия.”
“Майка ѝ го посрещаше на вратата, сваляше му палтото и преди да го закачи на закачалката, се повдигаше на пръсти, целуваше съпруга си по устните и казваше „благодаря". Всеки ден благодареше на мъжа си за неговото задължение да се прибира у дома, благодареше му за онова, което смяташе за своя свобода. Само че свободата е право, а за право не се благодари.”
“Всичко у нея будеше у момичето любопитство и удивление. А това, както добре знаем, е най-необичайната реакция към непознатото. Првичният човешки инстинкт е страхът;
едва доста по-късно се появява любопитството, което може да прерасне в емпатия. Но всичко започва със страха. Защото различното застрашава зоната на комфорт, която внимателно изграждаме от деня, в който се раждаме, и винаги е по-лесно да затръшнеш вратата, отколкото да поканиш някого да влезе.”
“НА КОЛКО СИ ГОДИНИ, КОГАТО УМИРАШ?
Дядо?
Да, Мария Тереза?
На колко години се умира?
Дядото се усмихна. Вдигна цигарата до устата и затвори книгата, която лежеше в скута му до внучката.
Защо те вълнува смъртта сега?
Защото Исус е възкръснал. Дали е било защото не е бил на възраст за умиране?”
“Всяка вечер, преди да заспи, Мария Тереза целува краката му, но не се моли. Избрала е да спи под образа на Исусовата смърт, защото всяка нощ е краят на един ден и възможност
за следващия, своеобразно възкресение.”
“…установи, че краката ѝ не стигат до долу. Има едно сладко очарование у всички деца, когато открият, че тяхната миниатюрност може да кацне върху всекидневието и някак да се извиси над тежестта на дните.”
“Тя просто се чувстваше в капана на онзи прозорец, завинаги от вътрешната страна на света, който искаше да изследва. А впрочем няма по-голяма граница от тази на собствения ни дом. От тази на кожата ни.
Там, в онези зимни дни, Мария Тереза не обръщаше внимание на заобикалящия я свят и мислеше само за белезите в гърдите си, за хората, които беше загубила заради възможностите, които не се бяха осъществили - всичко това гравирано по тялото ѝ като порезни рани от нож, прокаран по китката. Рани, които не спираха да кървят.”
“Умирането е несъзнателният акт на продължаване на живота в главите на тези, които ни обичат.”
“Мария Тереза го гледаше отвъд очите си, сякаш пълни с вода аквариуми, а майка ѝ не искаше тя да е там, повтаряше, че е твърде малка, за да се справя с „подобно нещо". Но „подобно нещо" има необяснимата сила да смалява всички хора до един и същи незначителен размер. Всички ние сме две нищо и никакви педи, когато се надвесим над загубата. И този беззащитен старец вече беше попаднал в житейската измама; всичко, което му оставаше да направи, беше да приеме падането.”
“Някои хора вярват, че красотата и доброто са неразривно свързани, защото всяка истина е полезна, а всичко, което е полезно, е добро, и именно от това съчетание се ражда красотата на всички неща. Но ако беше така, нямаше да има място за това, което съществува просто защото е красиво, без особена полза, освен да радва очите и слуха или да е приятно на допир. А именно това състояние на удоволствие, привидно безполезно, е храната за душата - тръпките, които ни побиват от главата до петите, щом чуем хубава музика, картина, докоснала повече от едно сетиво, всичко, нещата отвъд написаното в дадена книга. Красотата е единственото семе, което, веднъж засято, не чака този, който ще го полива, а този, когото да нахрани. Лишена от предразсъдъци, всяка красота става все по-голяма с това, което дава, а не с това, което ѝ дават. За Мария Тереза светците в дома ѝ са красотата на всички неща.”
“Какво остава след една любов, която си отива? Отвъд спомените за докосването, запечатани върху тялото като белези от състезания без победител. Отвъд почти истинските целувки, хлъзгавото „Обикнах те, колкото да не си трыгна". Нима едно саудаде ще побере пустотата, настанила се между двама души, които вече не се обичат? Или е трябвало да спрат да се обичат. В обителта на пропусналите шанса да се срещнат страсти времето придобива различни измерения - два часа за един са два дни за друг.”
“Вече знаем епилога на тази история: мечтите на баща ѝ умряха в утробата ѝ, неспособна да понесе тежестта на детето, кото не искаше да се роди.”
“Жоана отвори раницата си, откъдето измежду учебниците си извади рисунка и я подаде на Мария Тереза. „Весела Коледа", каза, и без да мисли за последствията от действията си, я прегърна силно. Отначало Мария Тереза не помръдна. Беше минало много време, откакто някой се беше доближавал толкова до нея, че да се остави на най-случайната и красива грешка в математиката, при която две ръце се съединяват в една прегръдка.”
“Мария Тереза обичаше да бъде невидима, приемаше това за своя суперсила. В дни като тези можеше да бъде която си поиска и беше сигурна, че никой няма да я потърси, за да разбере какво ще стане с нея. Никой не я чакаше от другата страна на мъглата.”
“Какво прави един момент неописуем, ако след като имаме достъп до думи, толкова много неща могат да бъдат описани? Дори това, което ни е непознато, може да бъде характеризирано с прилагателни, от най-мистичното до най-любопитното.
Това, което прави един момент неописуем, не е липсата на думи, с които да го опишем, а липсата на воля да го освободим от изгнанието на тялото си. Мария Тереза често казва дори повече, докато мълчи.”
“Какво остава след една любов, която си отива? Отвъд спомените за докосването, запечатани върху тялото като белези от състезания без победител. Отвъд почти истинските целувки, хлъзгавото „Обикнах те, колкото да не си тръгна". Нима едно саудаде ще побере пустотата, настанила се между двама души, които вече не се обичат? Или е трябвало да спрат да се обичат. В обителта на пропусналите шанса да се срещнат страсти времето придобива различни измерения - два часа за един са два дни за друг.”
“Тя не харесваше празничния период; смяташе го за също толкова безсрамен, колкото беше тя някога. Около трапезата хора, които не могат да се понасят, се преструваха, че се харесват. Тя беше принудена да прекарва време с братовчеди, които не виждаше през останалата част от годината, а жените в семейството прекарваха повече време в кухнята, отколкото при коледната елха. Въпреки това Мария Тереза не бе толкова огорчена, че да не си спомни малките неща, които поддържат една традиция жива. Като мекотата на ръчно изплетен пуловер и отражението на цветни светлинки по прозорците на дома. Шарките изкуствен сняг по прозорците и блаженото очакване на подаръците. Да знаем, че всяка година, независимо от всичко, в къщата се украсяват елхи и се приготвят вкусни ароматни ястия, е признание, че хората си спомнят един за друг дори когато споменът боли.”
“Посрещна Жоана с изяществото, с което едно саудаде подправя храната. Всичко, което наистина има значение, намира върховната си проява в присьствието. Онези прекарани в четене следобеди връщаха на Мария Тереза нейната самота. Вече осъзнаваше, че Жоана ѝ липова. Можем да бъдем сами, само когато сме с другиго, защото самотата є звяр с кожа в първо лице и вътрешности в трето - тя диша чрез липсата на другия. За да бъдеш сам, трябва да си завършен, а никой не е завършен сам със себе си. Ние сме архипелаг от плаващи острови. Пътуваме между тях. И именно в това безпосочно плаване един към друг пребивава самотата, която отричаме от инат, гордост или арогантност в желанието да сме си самодостатъчни. Без да си даваме сметка, малко по малко душим емпатията и в сърцата ни вече не е възможно да израсне дърво, понеже сме оставили корените да изсъхнат. Самотата е общо място.”
“Те вече не си представяха време една без друга; бяха семейство, без в родословието им да тече обща кръв.”
“Да бъдеш жена, значи да учиш. Жената няма едно-единствено възможно изражение. Цялото тяло е постоянно
вътрешно пътуване. Търсене на емоции в развитие. Всяко човешко същество е въпросителна, принудена да се оформи
според това, което му се случва. Коя съм аз днес? Ще бъда ли същата, когато стигна до другия бряг? Никога не сме същите, когато се върнем, особено когато се върнем при себе си. Цялото тяло е точно това - пътуване обратно. Следователно всяка жена е акт на бунт, кожа, опъната наопаки като пране, съхнещо на прозореца. И ние сме тези, които стоят на собствения си прозорец, наблюдавайки как телата ни реагират на вятъра. Много пъти, когато същото това тяло кърви, то ни показва отвътре навън, че да си жива, е случайност, но да оцелееш, е избор. И няма по-голям избор от това да бъдем такива, каквито сме.”
“Къщата е общото название за всички сгради, предназначени за обитаване. Няма граници, които да определят това наименование. Към къщите се прилагат пощенски кодове и координати. Вкъщи обаче невинаги е мястото, където
живеем, а по-скоро мястото, където се чувстваме най-пълноценни, и това място не е нужно да бъде нито постоянно, нито настоящо. Случвало се е да има домове, поместени в далечни спомени, чито обитатели вече ги няма. Други са разрушени от времето, прозорците им са зазидани с тухли, а по дюшеците, където някога са спели деца, пъплят плъхове.
Има домове, които се намират на пейка в парка, там, където ръцете случайно са се докоснали и цялото тяло е потръпнало, и дори домове в сгради толкова високи, че остъргват
небесата, без да ги раняват. За някой хора домът е мястото, където работят, а за други - проект за бъдещето. Но най-хубавите домове приличат на хора.”
“Сети се за архивите, докато гледаше как страниците се разхвърчаха като птици при обратна миграция. Раждане, любов или смърт: всичко може да бъде документ. В шкафовете близо до сакристията, в тетрадки с твърди корици, бяха записани и подредени хронологично стотици имена. Всяка година можеше да бъде описана с номера по реда на кръщенията, сватбите и погребенията Сезоните, разказани в религиозни празненства, хората, съхранявани в онази свещена стая без прозорци, днес горяха без възможност за връщане назад. Дали сме повече това, което ни се случва, или това, което остава записано?”
“Там бяха останали малко деца, всичките бяха пратени да се приберат, защото възрастните се опитваха да ги предпазят от страданието. Възрастните лесно забравят, че най-голямата болка винаги тропа на вратата ни неканена.”
“Та едва вчера тя беше в кабинета, в скута на дядо си, и учеше за фотосинтезата на растенията. Дядо ѝ четеше всичко толкова внимателно и маркираше паузите в изреченията, като издишаше дима от цигарата. Тютюневата миризма, полепнала по цветната рокля, с която бе облечена в онзи момент, отбелязваше мястото на последната им прегръдка - първият спомен за отсъствие.”
“Притисна кръста кьм гърдите си, докато със затворени очи отслужи погребение на статуите, които го бяха съпътствали всеки ден, откакто на двайсет и няколко години стана свещеник на това свято място над реката. Той почиташе тази сграда заради покоя, който тя разпръскваше сред посещаващите я. Беше място за поклонение, устояло на времето и на вярата, която се колебае в несигурността на вярването. Да
вярва в какво? Падре Белмиро невинаги знаеше, но никога не се колебаеше. Вярата му беше трансцендентална и надделяваше над всяко съмнение. Той не беше сам. Дори когато затваряше църквата в потънала в мрак вечер, вярата не го напускаше. Вярата ни, каквато и да е тя, е сянка, която се разсейва със загубата. Важното е да се научим да поддържаме искрица, за да я видим отново, отразена върху земята.”
“През всичките години на брака им Мария Тереза ни веднъж не бе видяла баща ѝ да целуне майка ѝ, винаги майката го целуваше. Затова още като малка разбра, че целувките са като писма с подател и получател. Когато има любов, обиталищата на подателя и получателя си разменят местата и постепенно се сливат в едно, а целувките траят по-дълго. Става дума за целувките, които успяват да издържат няколко дни, макар устните вече да не се докосват, но въпреки това усещаме в устата си вкуса на другия по-силно от собствения си, сякаш че и телата са се слели в едно в обиталището на страстта. Не е възможно да има срок на годност целувката, която остава в гърдите ни като любовно клеймо, натрапчиво присъствие, по-осезаемо и от материята. Родителите ѝ никога не се бяха целували така.
Те приближаваха устните си един към друг по задължение и от уважение, когато баща ѝ се връщаше от работа, майка ѝ му сваляше палтото, повдигната на пръсти, а той наведен към нея. Майка ѝ го целуваше, а баща ѝ се съгласяваше като човек, който изпълнява вече пресрочен договор. Примирение с безлюбието.”
“Чувстваше, че не му е отдадена чест, беше твърде млада, за да разбере, че погребенията не са за тези, които си отиват, а за тези, които остават, тържество на живите. Четем именно текстовете, които утешават живите, а не тези, които се нравят на починалите.”
“Дори да има разногласия, любовта има способността да трае цял живот и причинява страдание само на оногова, който преживее първата смърт. Защото човек може да съществува
само във връзка с друг човек. Ние винаги сме братя, деца, родители, любовници, братовчеди или приятели. Бабата на Мария Тереза знаела само как да бъде съпруга. Не жена като пол, а жена на мъжа си, който бил до нея през по-голямата част от живота ѝ. В деня, след като хвърли първата буца пръст, тя хвърли и своята функция, причината за съществуването си. Страхуваше се, че в оставащото ѝ време няма да знае как да бъде нещо друго освен вдовица.”
“Старостта може да е като дървояд, за който се сещаме едва когато контурите на стария шкаф на пралелята, която никой не помни, вече не са съвършени. Задремало в гръдта ѝ, чудовището прониза сърцето ѝ като куршум.”
“Това беше последното лято, в което краката на Мария Тереза не стигаха до земята, и въпреки че може да изглежда като незначителен факт, това е важен момент в живота на едно дете. Само когато здраво стъпим на земята, изразът започва да добива смисъл, започваме да го чувстваме.
Докато седим с крака във въздуха, никой не бива да има задължения. Времето ни на света е толкова малко сравнено с това колко по-голям от нас е светът. Докато растем, се учим да се справяме със загубата, и колкото по-голяма е болката, толкова по-малко става всичко около нас. За големите да живееш, значи най-вече да придаваш смисъл на неща, които не могат да бъдат обяснени. Но когато сме малки, всяко нещо може да бъде повече от това, което е: чаша, бинокъл и стол, самолет, прелитащ над собственото ни съществуване. Мария Тереза никога не си бе представяла, че краката ѝ някога ще стигнат до земята.”
“Мария Тереза бягаше с книги към дърветата, докато първият дъжд не направи знак и не стана възможно да се сее литература насред нощта. Да чете, кацнала на клон, имаше различен привкус. Беше като “Алиса в страната на чудесата” без заешката дупка и котарака. Летеше над страната като птица, като птиците, които кацаха до нея и чуруликаха импровизирани мелодии. Понякога опитваше да чете с главата надолу или с обърната наобратно книга, сякаш самата тя искаше да се увери, че няма нищо, което да управлява връзката ѝ с литературата, първата интимна връзка, за която си бе дала сметка.”
“Дълбоко в себе си майката знаеше, че дъщеря ѝ не отговаря на очакванията, които баща ѝ имаше към нея, а сега вече тя нямаше дядо си, който да я хване, когато пада. В края на краищата Мария Тереза не беше толкова различна от Алиса: само че вместо да попадне във фантастичното, се пързаляше все по-навътре към своята реалност.”
“В началото бе семето. Ние сме идея, концепция, идеал, конструиран в утробата на някого, когото не познаваме. Ние сме проект или случайност, но ако някога сме, това е доказателство, че сме се родили. Следва култивиране. Телата и умовете се подхранват с по-малко или с по-голямо количество, с по-малко или повече отдаденост. Докато притокът на мисли не се кондензира достатъчно, за да подкрепи следващата фаза. Засаждането е едновременно причина и следствие. Това са представи, които се развиват с времето, и хора, които запазваме. Това е всичко, което се случва: решенията, които вземаме, или тези, взети вместо нас. Така или иначе, това е най-трайният и болезнен етап от процеса на растеж.”
“За разлика от хората, водата има съвършена памет. Тя помни приливите и отливите на лодките, които са минали оттам, вмешателството по бреговете и онези, които са намирали отдушник на душевната си мъка в течението на реката.
Водата пази всичко, което сме изгубили в морето - пръстен или любов - защото знае, че ако е добре съхранено, онова, което е ценено, накрая винаги се връща.”
“Така всички ние сме добри войници на миналото, които се сражават в настоящето. Казваме какво бихме искали да е било различно и се противопоставяме на това, косто успяваме да променим сега, тъй като сега е илюзия за бъдещето и никой не знае дали ще стигне дотам. Мария Тереза все още казва: „Живеем живота в обратна посока, винаги градим, а никой няма гаранции. Защото възрастта отговаря на времето, през което си оцелявал, а невинаги на това, което си изживял, а аз мисля, че съм живяла много малко.”
“Използваше нюансите на материала, за да създаде уникално произведение, защото това длето върху друго, макар и идентично дърво, никога нямаше да бъде същото. В това се крие красотата на дърветата - колкото и подобни и красиви да са отвън, вътре в тях намираме най-невероятните особености.
Както при хората - въпрос на дълбаене е.”
“Представяше си, че ако нещата имат някаква диря от чувства, подобни на тези на хората, сградата би се чувствала облекчена, че не е просто поредното изоставено място, като плодовете, които се спаружват в кухнята вкъщи. Ако душите наистина продължават да съществуват и посещават местата, където са били щастливи, тогава там танцуваха призраци за първи път от много дълго време. Танцуваха и стъпките им отекваха в главите на онези, които все още имаха някаква надежда за възкресението на телата или сградите.”
“Седмица по-късно те отново се притиснаха в прегръдки, които им липсваха.
Мария Тереза продължи да помага след кратка пауза и си говориха за всичко освен за нощта на отчаянието. Вярваха, че ако я забравят, бъдещето няма да ги предаде. По този начин на Мария Тереза бракът не ѝ се струваше нежелан, а Адилио не оставаше привързан към онова място. Можеха отново да се превърнат в децата, плаващи във въображението си по безкрайния маршрут на поезията в една къща кораб с книги. Маршрут, по който се чувстваха толкова удобно, без посока, с компас, призовал вятъра като розов храст, изникнал, без да бъде засаждан. Когато виждаше зората да се ражда в погледа му, си мислеше:
„Не, бабо, важен е пътят. Да стигнеш, означава да живееш вьв фантазията на някого, който те чака от другата страна на света, където слънцето залязва."
“Всяка страст е огън и гори без дим. Всичко, което обичаме, гори отвътре, но живее на повърхността. Изплъзват ни се неочаквани усмивки и принуждаваме ума си да мисли за други неща, различни от тези, които обичаме. Но дните са по-лесни, когато знаем, че имаме гнездо, което ни приютява в студените нощи. Само там можем да емигрираме в чуждата страна, която е другият, и да се чувстваме сигурни, че някой ще ни хване, когато падаме.”
“Листата се сипеха на земята като падащи от небето звезди.
Есента е меланхолията на всичко, което започва. Сбогуваме се с красивите дървета с усмивка, защото знаем, че зимата сьщо си има своята красота и каквото и да се случи, пролетта е неизбежна. На Нова година обявяваме какво искаме да променим или да видим променено, но есента е тази, която пристъпва към истинската метаморфоза. Знаем, че можем ефективно да започнем отначало само когато последваме примера на природата. Това е сезонът, който е най-близо до небето, защото всичко, което умира, пада, но въпреки това продължава да осветява къщите и да обагря градините в оранжево.”
“Когато се бе родила, ѝ бяха казали, че ще се омъжи за добър мъж, а добротата е сложно нещо. Добротата за нея бяха ръцете на Адилио, всичко, което ѝ даваше с малкото, което имаше. В речника на обстоятелствата добротата беше знатно фамилно име и пълен портфейл. Всеки ден си мислеше, че ще трябва да се примири с идеята, защото не всеки ден беше денят, в който, без тя да присъства, официално решаваха бъдещето ѝ на масата, на чай и домашно приготвени сладки.”
“Той оглеждаше тялото ѝ и казваше: „Много си красива", а тя се поддаваше на желанието да разруши каторгата на кожата си и да полети. Той ѝ предложи пръстен с диамант с размерите на нокът, а тя се чувстваше нелепо, когато го носеше: и ръката, и душата ѝ тежаха. Какъв интерес би имал той да създаде семейство с непозната? И би ли било това място дом, ако никой от двамата не го чувстваше като такъв? Сключиха споразумението да бъдат нещастни завинаги, но само Мария Тереза го осъзнаваше.”
“Сега, когато беше нечия жена, я определяха като половинката от нещо, което беше по-голямо от нея. Бракът би трябвало да бъде по-скоро съгласие, а не договор. Когато две тела се съчетават, без да са се ангажирали с любов, няма война, която да си струва, и остава единствено молитвата.”
“Религията може да се съхрани само ако приеме еволюцията, присъща на всичко, което иска да остане живо и да бъде запомнено. Една фигура, която се изобразява често, както е при религиозните, печели много повече от различните изразни средства от различни епохи, които създават различни истории, отколкото губи, защото е подложена на промяна. Миналото и бъдещето са просто конструкции на настоящето: много често оставаме заклещени в това, което никога не е съществувало, или в това, което вярваме, че е загубено завинаги. Но да живееш, означава да се научиш да съчетаваш времената. Светците, изложени в тази църква, разказваха история, свързана със страданието, което градчето вече беше преживяло. Те бяха портрет на болка, издълбана в надежда, а не търсене на смута, който бяха предизвикали.”
“Има ли нещо по-лошо от човек без война? Да нямаш война, означава да нямаш за кого да се бориш, да нямаш причина да се бориш. Не всяка война означава конфликт. Да имаме война, е да се събудим сутрин и да изброим хората, които искаме да защитим. Да имаме война, значи да влеем вълнението на телата в амбицията на всичко, което ни движи.”
“В историята на литературата писмото винаги се е смятало за по-маловажно изкуство, защото е ограничено до простия акт на кореспонденция. А не е ли цялата литература кореспонденция между писателя и читателя? В продължение на много години писмата и дневниците са били единственият начин, по който жените са се изразявали, онези, които са знаели как, тъй като достъпът до словото не е бил за всички.”
Comments