Автобус № 88
🚌 “Момичето от автобус номер 88” - Фрея Сампсън 🚌
♥️ Един враждебен пънкар на име Дилън, една прясно изоставена от партньора си Либи, един възрастен Франк, който е започнал да се изгубва в себе си, един четиригодишен Хектор, който е олицетворение на безгрижието… пропускам ли някого?! Да, още доста колоритни герои и персонажи, които доизграждат пълнокръвния образ и съдържателност на този толкова човешки роман.
🚌 Главна сцена на развиващите се действия е класически двуетажен английски автобус. Той обаче далеч не е обикновен, защото, метафорично и доста буквално, в него започва и завършва всичко. Номерът му е 88, а маршрутът, по който се придвижва е сякаш минало, настояще, бъдеще и неслучайни съвпадения. Като машина на времето, което материализира загубеното. Иначе практически циркулира из Лондон.
♥️ Героите са особняци по един очарователен начин, а общото между тях - привидно липсва. Погледнато в дълбочина обаче е много повече отколкото предполагаме. И изобщо не бива да го правим, особено съдейки по външен вид. Предполагането - имам предвид.
🚌 Ако трябва да избера само една дума, която най-силно описва историята, то тя може би ще е човещина. Изконната и изначална потреба да вършим добрини, да зарадваме някого, да му помогнем или да го спасим от сигурно удавяне, издърпвайки го над водата. Да бъдем нужни, ценни, полезни. Да имаме житейска мисия, защото наличието ни на земята е белязано от съзидание и единствено в него се съдържа целия смисъл на житието и битието ни.
♥️ Какво би могло да бъде онова, което обединява неколцина напълно непознати хора, чиито съдби се преплитат и кръстосват неочаквано в един автобус? Дали тежкото минало, крайното отчуждение и влошени взаимоотношения със семейството или копнежът по нереализираните мечти и смелостта да им се отдадеш, и то когато никой не те подкрепя и не ги одобрява? Или пък е някакво болезнено пречупване, причинило непреодолима болка? Може и да е съвпадение в цвят на косите и къдравите им форми в отстояние на около 60 години, сила на духа и протяжната прегръдка на самотата, в която всеки от тях е притиснат неласкаво.
♥️ Авторката редува повествованието, предадено ни от разказвача с една добавена паралелна роля, която се появява през няколко глави. Освен това успява да направи главозамайващ обрат, който е напълно неочакван, а може би дори не е само един. Родителството заема много солидно пространство в сюжетната линия, менейки облика си, но и зловредността си.
🚌 Темите в четивото са сериозни и тежки, но някак поднесени по начин, който не натоварва, а просълзява и доближава до случващото се. Героите са объркани и понякога безпътни, но достатъчно смели, за да останат истински Човеци в най-тъмните си мигове. Освен семейните взаимоотношения от всичките им ъгли и нелицеприятни образи са разгледани и тези за зависимостите, предразсъдъците към различните, насилието в дома, менталните заболявания свързани със загуба на памет, старостта като изтичащ срок на годност и валидация на половин стойност на човека, времетраенето на любовта, човешкия живот и давността на мечтите, както и още много други.
♥️ “Момичето от автобус номер 88” е красиво, пленително, умилително, удивително, докосващо, очарователно, много човешко, отличително, топло и човешко, болезнено и отрезвяващо произведение, за което да мислиш дълго след последната страница, и което ще остане в съзнанието и сърцето завинаги след прочита. Най-майсторското в случая е, че всичко, което представлява, съумява да представлява по един ненатрапчив и много влизащ подкожно начин. Харесах безкрайно много творбата на Фрея Сампсън и бих я препоръчала на всеки, който иска да мисли и чувства, но без да бъде напълно съсипан и сринат от това. Благодаря от все сърце на прекрасните Гери и “Пепърмил Букс” за възможността да се докосна до това незабравимо и прелестно преживяване! ♥️
Страници: 320
Оригинално заглавие: THE GIRL ON THE 88 BUS, 2022
Превод: Гергана Дечева
Редактор: Станислава Млечкова
Коректор: Анджела Дечева
Корица: Анна Морисън
Компютьрен дизайн: Анна Георгиева
Повече за авторката:
Фрея Сампсън е призната за най-продаван автор според класацията на USA Today за следните заглавия: „Библиотеката на последния шанс“ (The Last Chance Library), „Изгубеният билет“ (The Lost Ticket / The Girl on the 88 Bus), „Любопитните съседи“ (Nosy Neighbors) и „Клубът на читателките от автобуса“ (The Busbody Book Club).
Преди да се отдаде изцяло на писането гради кариера като изпълнителен продуцент в телевизията. Създател е на документални филми по най-различни теми – от британското кралско семейство до съседи, превърнали живота на околните в ад.
Живее в Лондон със съпруга, децата си и своите котки. „Most Ardently Yours“ е петият ѝ роман.
Източник на ифнормацията и изображението: https://freya-sampson.com/
Социални мрежи:
Любими цитати:
“Представи си как сега се обръща към родителите си и им казва, че не иска повече да работи там, че има по-големи мечти, различни от това да стои зад тезгяха до края на живота си.
Погледна към момичето, което запалваше поредната цигара. Какво ли беше да си на нейно място, да имаш толкова велика цел, такава целеустременост, че да рискуваш да загубиш семейството си заради нея? Той искаше да протегне ръка и да докосне рамото ѝ, да попие малко от тази дива увереност.”
“- Сега просто трябва да кажеш на родителите си.
-Ще ми се да беше толкова просто.
-Няма да е просто, но ти обещавам, че няма да съжаляваш. В края на краищата, имаш само един живот.”
“Сега ще ти призная, но по средата на тази история усетих, че вече не ми обръщаш внимание, и осъзнах каква нещастна старица съм станала. А като си спомня времето, когато бяхме по-млади, като се замисля за всички неща, които вярвахме, че ще постигнем в живота си... А сега погледни ни: стари сушени скумрии, които говорят за цената на котешката храна.”
“- Не е моето търсене. Правя го за Франк. Освен това не всички са толкова нещастни и злонамерени мизантропи като теб. Някои хора всъщност са алтруисти и искат да помагат на непознати, вместо да им се подиграват или да крещят по тях в автобуса.”
“- Не е ли по-добре да се опитаме, отколкото да се откажем? Дори и вероятността да е нищожна, със сигурност тази малка надежда е по-добре от това да не се прави нищо, нали?”
“Предполагам, че до известна степен за това е виновен баща ми. Когато си израснал с някой, който ти натяква, че си губиш времето, е много трудно да погледнеш отвъд това, които са ти втълпявали.
Но също така мисля, че вероятно ми беше по-лесно да си мисля, че не струвам нищо, защото така решението ми да се откажа не беше толкова болезнено. Защото ако наистина бях вярвала, че имам талант, че бих могла да постигна нещо в живота си, тогава щеше да ми е много по-трудно да се откажа, когато се наложи да го направя. Има ли логика в това, което обяснявам?”
“И ми подари прекрасен шал за рождения ден. Много прилича на онзи, който ми купи миналата година, но ми харесва. А и никога не е излишно да имаш повече шалове.
Веднага го сложих в чекмеджето при останалите, за да си го пазя.
В крайна сметка Дейвид не остана за обяд. Каза, че много искал, но трябвало да се прибере, защото техни приятели щели да идват на вечеря. Явно известно време ще ям трайфъл с шери сама.”
“ - Моля те, не се извинявай. Имаш право да плачеш, Либи.
И това беше достатъчно. След тези простички думи сълзите, които Либи беше задържала през последните четири седмици, изригнаха като цунами. След секунди тя вече хлипаше и цялото ѝ тяло трепереше. Франк не каза нищо, просто сложи ръка на гърба ѝ и нежно я галеше, докато тя плачеше, плачеше и плачеше.”
“Всичко е наред, приятелю, тук съм. - Дилън протегна ръка и погали рамото на Франк - жест, толкова нежен, че на сърцето ѝ лекичко се разду.”
“- Знаеш ли, не е моя работа, но мисля, че трябва да спреш да се интересуваш толкова много от това, което мисли семейството ти - каза Дилън.
Либи се обърна към него.
-В смисъл?
-Ами, вече няколко пъти споменаваш, че са разочаровани от теб. Но ти си зряла жена, защо ти пука?
-Лесно ти е да го кажеш, господин Анархист-Пънкар.
-Не съм анархист. Но не ми пука какво мислят другите за изборите ми в живота, и със сигурност не ми пука какво мисли баща ми.”
“За миг Либи изпита нечовешко желание да прегърне това счупено, разбито тяло, но вместо това се свлече на пластмасовия стол до леглото.”
“Либи наблюдаваше Дилън, докато говореше. Не беше сигурна дали някога бе срещала друг толкова добросърдечен и щедър човек. Човек, който толкова силно иска да види доброто в хората.”
Comments