Ехо в града
“Ехо в града” - Кей Екс Сонг
Любов по време на протестни шествия и противопоставяне на пълни противоположности, но любовта далеч не е всичко. Отново имаме силно въздействие и много психологически роман, изпълнен с милиард теми за размисъл, както най обичам.
Ще опознаем Хонконг отблизо по един незабравим начин, но в лицето на политическите машинации, размириците и опитите на Китай да минимизират солидната автономност, макар липсата на пълна независимост, както и отпора на младежите. Подрастващи активисти, които не искат да се примирят с един закон за екстрадацията, заплашващ, според тях, множество невинни хора и неудобни за комунистическия режим. Няма да наблюдаваме този административен район от гледна точка на чудесната му икономика, развитие и процъфтяващи характеристики, а ще го видим бунтуващ се и кървав, какъвто го познават местните, а не туристите.
Паралелно с глобалната географска тематика ще ставаме свидетели на редица бичове на съвременното общество, чиито плодове берем и ние тук особено в последно време. Незаинтересовани родители, които са по-фокусирани в имидж и кариери, отколкото в децата си. Безхаберие и произвол, които в случая, освен тежки травми, някак магически са успели да култивират ценности у “децата”.
От едната страна е Феникс - дъщеря от богато семейство, което след емиграция преди години в Америка се е завърнало в родината. От другата седи Кай, който няма този “късмет” да случи на родители и е израстнал в условия, които са пълна противоположност и изпитание на волята. Двамата са като две различни планети, на които е писано да се сблъскат, за да срещнат орбитите си и съдбите си. Всичко това се случва по време на бунтове и протести срещу споменатия по-горе закон. Те седят от двете страни на барикадата и понеже единият е “куче”, а другият - “хлебарка”.
Доста смел за азиатски автор стил, в който лично аз видях някои елементи, които досега никога не съм в литературата от континента. Разбира се, те далеч не достигат европейските и американски фриволности и либералност, но все пак са любопитни за упоменаване и изследване. Много силно изградени образи и герои, които са всичко друго, но не и блудкави или скучни.
Авторката недвусмислено ще ни покаже колко безумни са войните за права и свободи, когато полицаите в общия случай са просто млади хора, изпълняващи дълга си, а протестиращите са същите такива. И едните, и другите вярват в идеологии, докато не отворят очите и съзнанието си да видят, проумеят, разберат чуждата гледна точка. И никой не е изцяло прав или напълно в грешка. И както във всяка война, макар тази да е гражданско неподчинение, страдат най-много невинни хора. Възможно ли е да влезеш в обувките на другия, който е твой враг и противник в това противопоставяне до степен, в която да предадеш убежденията си, за да спасиш човешки живот? Човешкият живот може ли да струва по-малко от тях и ако да, колко добър си всъщност, отстоявайки ги?
Много, много докосващ и наситен емоционално, смислово и всякак роман, който беше огромно удоволствие за мен. Противоречия, които някак трябва да се припознаят и разберат, за да тържествува човешкото. Очарователен беше и финалът, който до голяма степен е изненадващ, но няма да казвам повече, за да не разваля удоволствието ви. Със сигурност бих прочела и бъдещи творби на авторката. Благодаря от все сърце на Гери и “Пепърмил Букс” за възможността да съм сред първите прочели книгата!
Страници: 370
Оригинално заглавие: ECHO IN THE CITY, by K. X. Song, 2023
Превод: Гергана Дечева, Полина Любенова
Редактор: Анджела Дечева
Коректор: Станислава Млечкова
Корица: Ирина Василева
Компютърен дизайн: Анна Георгиева
Издател: Пепърмил Букс, 2026
За авторката:
Най-продаван автор според класациите на „Ню Йорк Таймс“, „Ю Ес Ей Тудей“ и „Съндей Таймс“ (номер 1), пишещ високо оценени от критиката фентъзи и съвременна художествена литература. Корените ѝ са от Шанхай и Хонконг. Израснала на границата между различни култури и езици, тя обича да разказва истории, които изследват колективната памет, превода и променливата природа на историята. Дебютният ѝ роман за младежи, An Echo in the City, печели наградата „Фрийман“ (Freeman Book Award) и е отличен като една от най-добрите книги на годината от Financial Times, Kirkus Reviews и Асоциацията на китайско-американските библиотекари. Дебютната ѝ фентъзи поредица, включваща книгите The Night Ends With Fire и The Dragon Wakes with Thunder, е избрана за „Indie Next Pick“ и постига незабавен успех като бестселър в класациите на New York Times, USA Today и под номер 1 в Sunday Times. Текстовете ѝ са публикувани в издания като The Guardian и The Los Angeles Review of Books. Понастоящем живее в Ню Йорк.
Източник на фотографията и информацията: https://kxsong.com/
Любими цитати:
“Реално не шокът ме удари, а апатията. Прилоша ми, повръщаше ми се от себе си. Питах се: „Какъв смисъл има?". Не правя тези неща заради себе си. Не ми пука дали ще вляза в американски университет. Пука ми само родителите ми да са доволни. Пука ми семейството ми да е заедно.”
“Когато най-сетне намирам входа на парк, пред него е застанало момиче, което е обгърнало тялото си с ръце и подскача от крак на крак в опит да се сгрее. Разпознавам я по роклята на ярки слънчогледи. Кожата ѝ е бледа като порцелан, а косата - лъскава като в реклама за шампоан. Буквално мирише на пари. В кратък миг на делюзия, се чудя дали мога да се приближа и да мина през нея като през мъгла - сякаш съществуваме в съвсем различни светове, които нямат пресечна точка.”
“Мамка му, хубава е. Мамка му, мамка му, мамка му. Следващата ми мисъл е, че със сигурност си има гадже, защото този Чарли ѝ пише нонстоп. А веднага след това следва мисълта, че нейният свят е на светлинни години от моя.
Това някак ме утешава. Мога да я изучавам, както бих изучавал портрет, все едно гледам някого през еднопосочно огледало. Чертите ѝ са поразителни и необичайни, вътрешният ъгъл на очите ѝ е извит и заострен като на котка. Не е традиционна красавица и вкусът ѝ към облеклото е съмнителен, но у нея има нещо невероятно привлекателно.”
“Една малка искра може да предизвика най-големия пожар, казваше Ма. А думите ми току-що драснаха клечката.”
“Въпреки това, докато си представям как влизам в „Йеил" и излитам за Америка, думите на Суки изникват в съзнанието ми, неканени. Идва един момент, в който осъзнаваш, че животът е повече от това.”
“Хващам метрото до академията, след което пиша доклада за лейтенант Чан. Не мога да си намеря място заради потиснатия адреналин. Казвам си, че причината да изпитвам тази разцепваща болка в главата си е от настинката. В крайна сметка мога да оставя големите въпроси за морал и справедливост на онези, важните и големите, застанали на върха на пирамидата. На законодателите и милиардерите, и на лицата по телевизията. Обечам да следвам заповеди, обичам да стоя със сведена глава.
И какво като ми се повръща от собствените ми лъжи?
Все пак го правя в името на висшето благо. Мир и контрол, и други такива простотии.
Моята работа е просто да следвам заповеди.”
“Но каква е алтернативата? Да спра да пиша, да изляза през вратата, да си мълча?
И това не мога да направя.
Хората трябва да знаят какво се е случило с Тинлок.
Трябва навсякъде да се разчуе какво се случва в Хонконг.
Сега вече разбирам - когато мълчим, заставаме на страната на властта. Поглеждам през прозореца надолу към шумната улица. Мисля за мама и за Робин, и дори за чичо Чоу, който се нуждае от работата си, за да издржа тримата си внуци в Гуанджоу. Разбирам защо хора като майка ми все още се надяват всичко да се развие по най-добрия начин - защото така просто е най-лесно. Такива хора не искат да вдигат шум, просто искат да живеят живота си.”
“- Деца, не ви разказвам тези неща, за да ви обезкуражавам. Казвам ви ги, за да не вървите напред с вързани очи.
Няма да спечелите тази битка. - Той се взира в лицето на всеки един от нас, сякаш иска да ни запомни. - Днес в Хонконг се радвате на свободи, които повечето хора в Китай нямат. Свобода на словото, свобода на пресата, свобода да протестирате. Но това няма да е вечно. Китай има армия и човешка сила, по-голяма от всичко, което можете да си представите. Дори и всеки един студент да излезе на улицата, накрая Китай пак ще поеме контрола. Единствената ви надежда е светът да чуе за тегобите ви и да се намеси. Но ако това не стане, ще сте сами.
- Имаме един друг - казва смело Суки.
Тинлок изглежда мрачен.
- Тъжен е денят, когато единствено децата искат да се борят за бъдещето си.
Стискам молива си по-силно.
- Хора като баща ми смятат, че това е безсмислено - признавам тихо.
Суки спира да крачи и застава над мен.
- Борбата ни не е за победа - казва тя със скръстени ръце. - Борим се, защото това е единственото, което можем да направим. Сама го каза, с гърбове, опрети в стената сме.
Но проклета да съм ако се дам без борба.”
“ Аз съм простичък човек, с малки амбиции. Предпочитам книгите пред хората. Не се опитвам да вдигам шум или да организирам преврат срещу правителството в Пекин. - Смехът му преминава в кашлица. Наблюдавам фаса на цигарата му, чието пламъче мъждука и бавно изгасва. - Искам само историята ни да не бъде затрита. Знам, че тези дни навсякъде има пропаганда. Знам, че всеки ден историята се преиначава, истината се изкривява. Но няма нищо, което да мразя повече от цензурата. Когато хората не знаят какво се е случило с предците им, забравят откъде са дошли. Забравят кои са били. В крайна сметка всички губят.”
“Можех да го пусна, да си тръгна, да му дам пространство и да се преструвам, че никога не сме водили този разговор.
Така би постъпила мама. Но от самата мисъл да го направя ме боли.
И вместо да го оставя, го прегръщам силно. Сега и двамата треперим. За моя изненада той заравя глава в рамото ми и усещам дъха му върху врата си - горещ и учестен, горчивите му сълзи мокрят кожата ми.”
“Живеем в противоположни краища на острова. Движим се в различни кръгове, имаме различни животи. Сега от мен се очаква да приема статуквото. Да се преструвам, че не ми пука.
Но ми се гади от такова решение. Не знам какво иска той, но аз не мога да изтрия нощта от съзнанието си. Не мога да се върна към онова, което беше в началото - да сме двама души, които едва се познават.”
“Тинлок е книжар. Сигурен съм, че никога не е вярвал, че това ще му се случи. Но както Ма винаги казваше, в този живот ни се случват много неща, за които никога не сме давали съгласието си.”
“Не майка ти те обвинява. Само ти, самият ти се обвиняваш, каза Феникс тогава.
Изповядах и всички мои ужасни тайни, а тя все пак остана с мен, дори ме утеши. Дали знае колко е хубаво да чуеш тези думи? Думи, в които си се опитвал да убедиш сам себе си през безчетен брой безсънни нощи, когато си преигравал всеки момент в главата си, и си се чудил как е могло да постъпиш по различен начин, да кажеш „не", да си тръгнеш, да се прибереш по-рано, да отидеш при майка си и да я целунеш за лека нощ?
Толкова много неща бих направил по друг начин, ако можех.
Нека тази вечер не бъде едно от тях.”
“Почти ми се струва жестоко да знам, че светът все още продължава напред, че Земята не е спряла да се върти, без да се колебае и за секунда, въпреки че животът ми е необратимо променен.
Сега разбирам защо Суки е готова да рискува оценките си, дори живота си, за протестното движение, въпреки че тя е най-голямото постижение, най-голямата гордост на семейството си и първата, която отива в университет.
Разбирам защо Минлай харчи всеки цент, който има, за демонстрациите, за провизии за екипа си, впреки че няма спестявания, на които може да разчита.
Дори разбирам защо Уинчи искаше да кара колата за бягството на Тинлок, въпреки че е в пробация.
Защото никой от нас не може повече да живее така. И не можем да мълчим нито секунда повече.”
“Те ни мразят. Мразят ни и ни преследват, затова и ние ги мразим и ги преследваме. Сега го виждам... този ескалиращ цикъл на насилие, който завършва само със смърт.”
“Искам хората да разберат какво е да живееш тук. Не само какво е да протестираш на предната линия, но и какво е да си малко дете като Робин, може би дори какво е да си от континента, като Кай.
Искам родителите ми да знаят, че онези, които избират да мълчат, все пак избират страна. Искам всички да знаят, че няма такова нещо като неутралност, и в крайна сметка мълчанието няма да те защити. Искам приятелите ми в чужбина да знаят повече, а не само да гледат снимките, които правя. Искам да знаят какво мисля и чувствам: колко смазващ е страхът, колко заслепяваща е болката.
И все пак искам да знаят какво е, когато приятелска ръка те хване, за да те дръпне напред, какво е да се държим заедно, да се грижим един за друг.”
“През воала от сълзи светът е бляскав и далечен. Виждам олтара размазано, светлините от свещите са като звезди, а хората, лицата и очите им се превръщат в плътни, искрени чувства. В дом. Дори изправени пред невъзможна мисия, дори когато знаем със сигурност, че историята ни няма да има щастлив край, имаме поне едно предимство в този свят - ние се грижим един за друг. Знаем, че сами сме нищо.
Но заедно сме всичко.”
“Чувам запалването на двигателя и усещам как колата потегля. Спомени се завръщат като неясни полуистини, пречупени през изкривено стъкло. В тъмнината се опитвам да си спомня какво е да си дете; какво е да вярваш, че родителите ти се обичат и ще те защитят; какво е да вярваш, че независимо от всичко, те ще спазят думата си.”
“Ти си като вода, Кай. Плуваш по течението, казваше Ма. Но дори водата достига точка, в която избива стената и прелива, нали? Дори водата ще замръзне или ще заври, или ще се откаже от себе си, от това, което я е държало жива толкова дълго. Понякога просто трябва да се откажеш.”
“Тя не беше ангел. Тя не беше съвършена. Беше объркана и несъвършена като всеки друг човек. Не е трябвало да ми прощава, никога не го е искала от мен. Тя просто е искала аз да си простя.”
“- Грижи се за себе си - казвам тихо. Вече ми липсва, точно в този момент. Не знаех, че е възможно някой, който стои пред теб, вече да ти липсва.”
“Прекарах цялото си време в опити да спечеля прошката на Ма, а всъщност винаги съм я имал. Прекарах толкова много безсънни нощи, убеден, че Феникс никога няма да ми прости, но в крайна сметка тя го направи. Мислех, че баща ми няма да ме приеме, и затова дори не му дадох шанс да опита.
Мислех, че мечтите ми са безполезни, тънки като хартия, и затова ги сгънах и прибрах, без да си направя труда да ги извадя на светлина.
Сега виждам, че единственият, който стои на пътя ми, съм аз самият.”
“В болницата медицинската сестра ми разказва за своя германски зет, докато ми маха шевовете, и не спира да хвали вурста в Берлин. Когато си тръгвам, тя ми пъха още лекарства в ръката. Изненадан съм от нейната доброта. Повечето медицински служители не симпатизират на полицията и аз знам защо. Има твърде много ужасни истории за полицейско насилие. Вярно е, че и аз го мразя - насилието. Вярно е, че полицаи като този, който нападна Феникс, са твърде много, а такива като Марко са малко и са рядкост.
Но добрите ги има. Те също са там и се опитват да защитят града си. Но дали причиняваме повече зло, отколкото добро? Защо някои хора се нуждаят от защита, а други - от затвор? Защо полицията използва сълзотворен газ и гумени куршуми? Защо ни насърчават да използваме насилието като отговор!
Знам, че това са въпроси, които са твърде големи за баща ми, който в крайна сметка просто се опитва да даде най-доброто от себе си. Но започвам да разбирам, че можеш да обичаш някого и все пак да го нараниш. За някои хора това са две различни неща. Баща ми е израснал в друго време. Време, в което послушанието се цени над всичко. Време, в което никога не се поставя под въпрос авторитетт на властта.
Но аз не съм като баща ми.
И може би това е ключът към порастването: да обичаш този, който те е отгледал, да се грижиш за него, и все пак да използваш неговата история и живот, за да стигнеш по-далеч, да се развиваш и да станеш нещо повече.”
“Не се получи между нас този път, но кой може да каже какво ще се случи по-нататък, в далечното бъдеще, в този живот или в следващия? Мисля за подготовката си по геометрия за SAT, за успоредни и перпендикулярни линии.
Мисля за падащите листа, които се връщат кьм корените си, и за съзвездията, които се носят като едно цяло през галактиките.
Не мога да кажа със сигурност какво ни очаква по пътя, и все пак знам с цялото си същество, че някой ден, някъде, пътищата ни ще се пресекат отново.
Има толкова много несигурност в бъдещето ни. Има толкова много неща, които трябва да държим близо до сърцата си, но знаем, че във всеки момент те могат да бъдат разбити.
Кой знае какво ще се случи с Хонконг, след като предаването на властта стане факт през 2047 година? Кой знае дали Китай ще изчака толкова дълго, дали ще наложи контрол след пет години или пет месеца?
Истината е, че никой от нас не знае със сигурност, никой от нас не може да каже с увереността на магьосник: „Нека ти кажа какво ще се случи."
И все пак продължаваме, заради надеждата, че нещата ще станат по-добри.
Продължаваме.”
Comments