Еротикалипсис
„Но тази книга е различна и вярва във въображението на читателя. А и понякога мълчанието кънти повече от най-голямата църковна камбана.“ Тази книга е жива, точно колкото е жива Калиопа, която е насърчавала пръстите на Гери, докато я пише или май беше на Ана?! Като интуиция и глас в главата ѝ/им. Като една красива шизофрения, която всеки разумен и здравомислещ човек би поискал и заобичал във времена, в които нормалното е напълно ненормално. „Амантес Аментес“ „Мутатис Мутандис“! Това не са просто заглавията на други любими мои творби, създадени от Гери, а е констатация за положението и живота.
Те живеят в нея – музите, предходните и все още ненаписаните, но дишащи в съзнанието ѝ, бъдещи произведения, хората, истините, неизказаните думи. Всички те са част от страниците, кориците, междуредията на „Еротикалипсис“, в която изобщо няма да си говорим за еротика. Поне не и както може би очаква някой. (Може би е една от малкото вметнати части, които се употребяват само като такива, заради което и не се разделя със запетая)
Гери е гениална! Трябва (колкото и да я мразя тая дума) да бъде четена, дори ако и когато не харесвате човека, преводача, издателя, образа, идеята си за всички изброени Гергани. Дори и изобщо да не я разберете, харесате, след като я опознаете (не)правилно, (изобщо не я) разберете (не)вярно, оцените, приемете. Тя е от онези тихи и скромни в самооценката и самомнението си писатели, които отричат дори да са такива, докато мнозина, издавайки първа „книга“ (това не важи по презумпция за всеки един, правещ го – Гери, знам колко много ненавиждаш деятелното причастие), провъзгласяват себе си с тази гръмка титла. Толкова е тиха в тази си липса на изявление, а това, което прави, пишейки като красив и ранен звяр, крещи така силно. Но не парадно, патетично, помпозно, търсейки внимание, слава, признание, а като екот от вечно повтарящи се истини, които никога не излизат от ума, душата, сърцето и съзнанието ти – не, не са едни и същи понятия, макар някои да ги третират като такива.
„Еротикалипсис“ е най-добрата ѝ книга досега, защото, която и да прочета, за мен става най-добра, но това изобщо не е вярно и не е съвсем така. Имам си класация. Имам си фаворити, любимци. А всяка е много, много най-добра.
И все пак за какво ще си говорим, ако не си говорим за еротика в едно подобно заглавие? За апокалипсиса ѝ, за липсиса ѝ, за хората, музите, боговете, грешките, прошките, болките, страстите, мъките адските, злобата, завистта, изборите, последствията, щастието, ненавистта, търсенето, намирането, докосването, умирането, живеенето, спирането, тостери, които летят от прозорци и решават съдби. За съдбоносни срещи и разлъки. За нетърпими, нечовешки мъки. (Това го споменах, но ме удари на поезия) За човешкото у човека и тоталното му отсъствие. За отглеждане на деца. За отказа да бъдеш родител. За грешното родителство. За неблагодарни деца. За никога непораснали такива. За раждащи се „късно“ – тъкмо навреме. За пропуснати възможности. За Вселената, която почти никога не ни дава това, което искаме, освен когато то е това, от което наистина имаме нужда, защото именно това ни дава винаги. За себеомраза и себе опрощение. За разкаяние и изкупление. За доброто провинение. За добрите престъпници и лошите праведни. За оксиморони. За хиперболи. За лицемерието на социалните мрежи… на хората в тях. За „никога не е късно“ и „съдбата/Бог/божествата/Вселената/шибаната кучка Карма си знае работата“. За искам, но не смея/не мога/действам. За истина и лъжа, полуистини. За преходността, тленността, вечността. За любовта. За… буквално за всичко.
Ама как така?! Та тя е само нищо и никакви си 224 страници! Ама пък какви! Като толкова умножени по толкова по още толкова… последните да затворят вратата, че стана течение от дрънкането ми. Но наистина не мога иначе. Толкова много красота, дълбочина, ирония, смисъл, комедия, сарказъм, трагикомедия, драма, истерия, лудост, истина, съдържателност има в това съдържание. Всяка глава е следваща. Всяка дума пиперлива подправка към различно блюдо, лекичко захапване като при любовна игра – става ти хубаво, макар да наболява. Като мазохизъм, но щастлив и приятен. Като шамар, от който се опомняш, за да не забравяш никога.
Имената на героите – гениални! Посланията – гениални! Скритото между редовете – гениално! Чиста шизофрения! Ревеш от смях, докато те заболи стомаха и ти се схване ченето, за да започнеш успоредно с това да ревеш от мъка. От чувство за вина, което те кара да се извиниш на майка си. От щастие, че не закъсняваш и не подраняваш, защото животът се случва винаги навреме. От съпричастност към онези, които получават най-гадните ръце при раздаванията и въпреки това остават с каменни изражения, изигравайки по най-добрия или уютния, с усещане за дом накрая в лицето на „само един човек до теб“, начин играта. От безсилие, че тези, дето ТРЯБВА (наистина я мразя, но е наложително задължителна) да разберат, няма да го направят. Никога! Не защото не могат; не защото са глупави, а единствено защото не искат; защото така е по-лесно, вечно друг да е виновен, отговорен. Никога да не си самият ти.
Кара те да искаш да крещиш, да пееш като един Шансонов, на чиито изпълнения се превивах от смях – фалшиво или виртуозно… все тая, защото е от сърце и с пълно гърло. На кого му пука?! Да целунеш, прегърнеш, обичаш. Да я подариш на близък, „враг“, „омразен“ (кавичките са лични, тъй като нито мога/искам да мразя, нито възприемам някого като враг, за тази цел са „приятелите“ и обичащите ни в кавички), на напълно непознат, на случайно срещнат, на никого, на всеки.
Няма да ви кажа нищичко за сюжета, защото той е… ами гениален! Толкова много напълно „различни“ еднакво счупени хора „Не е нужно да сте от една порода, за да крачите един до друг“, които се събират, защото „Има един мит в източните култури, според който двама души са свързани с червени нишки на съдбата и никой, освен божество, не може да ги скъса. Тези двама души са предопределени един за друг. Казват, че тези хора носят червеното си конче на кутрето.“ Моля ви, прочетете я! После я мразете или се влюбете или изобщо не я разбирайте, но се осмелете да посегнете към нея и да я отворите. Тогава ще видим, че „всеки, който я прочете, ще прочете различна книга“.
Гергано, Гергано, само ако знаеше колко красиво пишеш! Колко въздействащо и разбиващо на пух и прах всичко около себе си, за да се родят нови светове като от краха на звездите! Благодаря ти за всичко! А то е толкова много!
Послепис: Нямам идея как е „правилно“ да се пише ревю, да се презентира книга, затова от ден едно отказвам да наричам изблиците си за каквито и да е произведения на изкуството или произведения ревю. Това избликнало умотворение е моят прочит на творбата. Ако трябва да говоря за сюжета и детайлите, ще трябва да напиша още минимум едно в сходен обем такова. Може и да го направя. Със сигурност има нужда и от една публикация с хиляди цитати. Ще видим. Така или иначе никой няма да стигне дотук, освен евентуално Гери, която, ако не се отегчи от мен, ще довърши размислите и чувствата ми докрай. Ако пък някой друг ентусиаст от вас го стори, браво! Вие сте точно толкова луди, колкото съм и аз!
Май (не успях да кажа) казах всичко, не казах нищо, със сигурност изпускам (много) нещо.
Страници: 224
Редактор: Анджела Дечева
Коректор: Станислава Млечкова
Корица и художествено оформление: Ирина Василева
Компютърен дизайн: Анна Георгиева
Издател: Пепърмил Букс, 2026
Други книги от Гери Дечева
„Х като сапун”
„Хотел Алберта”
„Закови Деня”
„Амантес Аментес”
„Мутатис Мутандис”
„Хотел Морал”
„Брилянтната Биби”
„Синята гора”
„Оранжевата гора”
„Къщата на светулките”
„(С)цената на светулките”
Любими цитати:
„Просто очакваш заря, а получаваш аварийно осветление по време на буря, която е прекъснала тока в града. Без да броим светкавиците, нали?
„Сексът не е амбиция, връзките не са очаквания, които някой трябва да изпълни.“
„Возилото друсаше бавно по кръпките на асфалта. От двете страни се простираха напукани или липсващи тротоари, бетонни стълбове с избелели номера и жици, увиснали между къщите като обесени мечти.“
„През сезоните тук миришеше различно: на топло, на познато и на тъга. На печени чушки, мокра пръст, липа, дим от печка, на пране, изсъхнало на въжето. Някъде варяха лютеница, другаде чистеха обор. Но миризмите не се съревноваваха за надмощие помежду си, а живееха заедно.“
„За първи път от много години тя наблюдаваше през стъклото и си мислеше колко благодат и колко мъка има по света, а тези хора тук бяха останали да живеят в едни други времена, където животът беше лесен по най-трудния начин. А за много от тях не оставаше много живот.“
„Черното я засмука така, както политик смуче зърната на властта, както инфлуенсър засмуква скандал, както главната героиня от еротичен роман засмуква въздух, след като е забравила как да диша (много често срещан похват и би бил реален, ако това спиране на дъха не беше през петнадесет реда и за по десет минути).“
„Кръстьо не се върна на курса, а Никифор и до ден днешен правеше чаши, които никога не продаваше. Казваше, че всяка от тях прилича на човек – малко крива, малко различна, но ако не я изпуснеш, може да ти служи цял живот.“
„Мълчаха. Времето, което ни подминава.
Тя зъзнеше от студ, тъй като палтото ѝ беше останало в „Колумбия“, а сърцето ѝ се превръщаше в пепел от крематориум за мечти. Искаше небето да се отвори и Вселената да я засмуче, преди да умре.“
„А сега, за първи път от много години, тя стоеше пред човек, който ѝ напомняше на топъл дом, в който нямаше право да остане. На ден, който нямаше право да посрещне.
На слънце, на което нямаше право да се радва. Може би самотата ѝ се приближаваше към неговата, без самата тя да помръдва.“
„Нямаше нужда да я поглежда. Усещаше я. Мирисът на самотна дива котка, изгубена в дъждовната есен, в зимния безкрай на собствения си затвор.
А времето препускаше като лудо. Подминаваше ги.
Земята беше черна.
Луната, сребриста и тъжна, бе забила острия си рог в пухкавия мрак, а там, приседнала на ръбчето, седеше и се скъсваше от смях, чак подритваше с крачета, онази курва - Съдбата.“
„Силуетът ѝ изчезна за секунди в мрака, после онази курва, Съдбата, накара луната да пусне един лъч светлина и да я озари за минутка. Малки ситни капчици скреж падаха около нея като песчинки в пясъчен часовник. Песъчинки между пръстите. Време в ситото. Вятър в косите.“
„Точно така, бъди силна, кралице моя. Говори Тик-Ток-клишета. Жените ще те харесват, мъжете ще се страхуват от теб, нормалните няма да те разбират, алгоритъмът ще те обожава, защото той обича скандалите. Така че, смело напред, гърл."
*Защо да го кажем на български, като можем да пожелаем сила и на английски. Защото как ще ни звучи: „Бъди силна, кралице!". Не казвам директно, че не всички сме кралици, ама честно казано наистина не сме.“
„След секунди всички пееха, скачаха и танцуваха.
„Позволено им е! Нека са истерични, нека са весели и тъжни, защото този живот не е за аматьори", каза си немощното зимно слънце и изпрати няколко силни лъча към тях.“
„В психологията доста обширно се разглежда въпросът за емоционалното откъсване, което се усеща като смърт на
обичта към някого. Разбира се, че не спираш да го обичаш, но някак имаш чувството, че си умрял, а човекът, когото обичаш, е жив. Или обратното. За да може мозъкът да се справи с този шок, той емоционално се затваря и човек наблюдава себе си и другия някак отдалеч, сякаш са не са имали никаква история заедно.“
„Но Сълзица беше затворила тялото и съзнанието си.
Като фабрика за коледни играчки, които не бяха нужни вече никому, защото имаше по-лъскави от далечни земи.“
„– Когато си дете, искаш да четеш, за да разбереш света. После порастваш и разбираш, че всъщност си чел, за да разбереш себе си. Но най-вече, за да заглушиш шума на света извън главата си.“
„– По-късно дойде Достоевски. И тогава вече стана страшно. Защото разбрах, че човек може да има цяла вселена в главата си и пак да бъде напълно сам. И тогава започнах да се питам: Ами ако семейството не винаи е мястото, където трябва да се върнеш? Ами ако понякога трябва да си тръгнеш, за да оцелееш?... Понякога мисля, че може би добрите писатели са просто хора, които са престанали да се преструват. А аз още се преструвах. На петнадесет се преструвах, че не ми пука. На седемнадесет – че съм щастлив. И винаги се преструвах, че всичко е наред. И оправдавах майка си... И тогава прочетох Ремарк и разбрах, че понякога човек не може да спаси света, нито може да се спаси от света, но може да се спаси от друг човек. Не непременно завинаги. Понякога само за един ден. Понякога за една нощ. Понякога само с една дума. Сега имам само един малък апартамент под наем, само сродната си душа до себе си. Но това „само" е всичко, нали?...“
„Но имаш избор. Винаги можеш да си пак двойка кебапчета с някой изгорял като теб, който ще прилази от неговата килия в твоята. Можеш и да си сам. Какъв избор само! Ако си сам, можеш да си ползваш на воля четирите стени, нали? Затова няма никакво значение какво ще избереш, ако съдбата лениво ти е опряла бръснача до врата – така или иначе все си прецакан.“
„Забелязали ли сте колко много излишни думи се бълват в секунда? Ако човек можеше да спре за малко да излива безумия, както аз правя днес, то тогава тишината щеше да ни събуди от комата и всичко до си дойде на мястото.“
„Не беше секс, не и онзи, за който говорят в романите. Аз бях бряг, или поне се чувствах като бряг, а тя беше вълна, която се удряше в мен и се разпадаше на капки, които летяха из въздуха и после подаха върху мен, за да попият. И пак се отдръпваше, и пак прииждаше. И над нас небето беше сиво, черно. Дъждовен плаж. Няма конци, които да могат да го пресъздадат. То е като бягащи към морето песъчинки. А после вълните обръщат песъчинките и ги връщат.“
„Преди дни казах на майка ти, че е далакът в живота ми. Представяш ли си? А тя ми обясни: „Далакът е много, много важен." Така сме ние.
„А когато правим любов, то е... като да намериш най-фините конци, като от памук Мерселизе, и да са в невиждани цветове. И всеки път Вселената вдига завеси и ми показва нова бродерия с такива конци."
„Защото дори да не обичаш до ловиш риба, все пак сядаш да ловиш, защото човекът, когото обичаш, иска да те прегърне на брега на реката. Да ловиш риба е като... да покажеш, че обичаш."
„Защото човекът е най-голямата загадка. И колкото повече време прекарваш с него, толкова повече той те променя, дори ако си величествена муза, истинско светило. Да си човек е героизъм, за който не бяхме подозирали.“
„Да, има книги, които се продават само защото следват рецепта. Но също така има хора, които след тежък работен ден просто не могат да четат Томас Ман, колото и да искат. Имат нужда от книга, която да ги успокои, да ги разсмее или да ги накара да повярват, че любовта съществува.
Калиопа: Защо едни книги остават стотици години, а не се продават толкова много, а с други е точно обратното?
Ана: Не всяка книга е написана, за да остане сто години. някои са написани, за да помогнат на един човек да преживее понеделника.“
„Никога не сме казали, че една книга се пише, за да се хареса на всеки. Все пак не си цирк, за да веселиш всеки.“
„Но колкото повече го гледам, толкова повече виждам, че понякога дори ние, божествените създания, можем да сме безполезни, и когато там, на операционната маса, е легнал човек, когато лекарят остава после цяла нощ и чака без дори чаша еликсир, което не е търсене на вдъхновение, а е търсене на пулс.“
„Исках да кажа, че ако сте купили тази книга заради „еротиката", няма да ви връщам парите. Защото, без да искате, сте получили хора. А те са далеч по-опасни.
Като тая мамба.
Между другото, змията е случайно хрумване на Ана и я оставих, понеже беше видяла такава мамба в градския аквариум и много я беше харесала. Но аз не им искам парите на хората. Даже имах идея да не продаваме книгата, а да я раздаваме, но Ана ми каза, че хората ще се усъмнят, защото ако им даваш нешо без пари, ще си мислят, че е развалено.
А когато струва пари, се сърдят. Мога да ѝ вярвам, мисля.
Не за друго, а защото е крайно опасна. Като мамба е.
Сега аз млъквам и оставям на книгата да ви разкаже какво се случи после. Всичко започна с литературен апокалипсис и еротика (може би по-умните са се досетили: еротика + апокалипсис = еротикалипсис, или еротика и липса на такава).“
„Без секунда колебание би дал живота си за Жози и тяхното дете. Може да се караха, може да се наричаха с грозни думи, но после през прозорците влизаше ароматният вятър на живота – тъжен, грозен, досаден, екзалтиращ, щастлив, усмихнат, разплакан, но живот, който те тримата бутаха напред. И ако единият паднеше, знаеха, че другият ще го вдигне. Или поне ще седне и ще остане.“
„Хората живеят с несигурностите си, колкото и да ги уверяваш, че са прекрасни. Хората трябва да паднат, за да оценят полетите. Хората търсят разнообразие в дните – ако всички са щастливи, няма как да ги разграничат.
Дали ще издържат: Нищо не е сигурно, но има надежда.“
„Но Ана знаеше за мен, защото отрече да ме приеме напълно, защото ме конфронтира и поиска да знае. И аз ѝ казах истината. Но хората не могат лесно да приемат истината, такава, каквато им се поднася, поради което тя беше склонна по-скоро да се съмнява в самото си психическо здраве.“
„Поетесата не беше лош човек и с това трябва да започна, защото хората много обичат да разделят света на добри и лоши, а почти никой от нас, боговете, не е толкова прост.
Тя искаше да бъде чута. Това е опасно желание при хората.
Всички велики неща са започнали от това желание. И всички измами също. Дори понякога са започвали войни.“
„Във време, в което ние се опитваме да разберем хората, те са започнали да бягат от себе си.
Аз, като муза, би трябвало да защитя вдъхновението. Но ако човекът използва машината, за да се преструва на нещо, което не е, тогава кой от двамата е измамникът – машината или човекът? Машината не е, считам аз.“
Comments