Жертвени макове
- Дарина Димитрова
- 2 days ago
- 14 min read
🌻 “Жертвени макове” - Стефка Станчева ♥️
♥️ Представете си урок по история и родолюбие, преподаден от онези, за които сме чели и слушали от учителите си, по-възрастни от нас роднини, близки и познати. И видните, и делничните хора, необикновени в съдбините и разказите си, приседнали благо до вас и ви шептят напевно, радушно и топло. Така бих описала трилогията на Стефка Станчева, макар последната книга “Жертвени макове” да излиза от рамката на биографичността, превземайки сърцето и душата с цялата любов, която е пропита. Това далеч не означава, че не бяха изпълнени със същата и предходните две, но сами ще се уверите, как този разтърсващ и въздействащ финал е много по-личен, интимен, докосващ и сякаш споделен от нашите собствени предци, седи, прародители от първо лице, единствено и множествено число.
🌻 Авторката е ваятелка на словото и сякаш е откърмена с вихреното му владеене. Това не е тайна за никого, особено за потопилите се в споделените от нея думи, запечатали се във времето по страниците, по хартията или излели се от душата ѝ в представяния и живи срещи. Затова не бива и да ни изненадва влиянието, което романът има върху четящия. Въпреки това обаче е неизбежно и да не останем изненадани. Знам, че звучи парадоксално, но когато приключите с “Благословената земя”, съм сигурна, че ще ме разберете.
♥️ Действието се развива паралелно в две времеви измерения - минало и настояще. Старото принадлежи на един тъмен, мрачен и нагнетен период от българската история, който е потулен в сенките на забравата, недостатъчната информираност, липса на внимание към него и отсъстващи архиви. Годината на изселванията на хиляди българи от Северна Добруджа, родени и създали животите си и тези на поколения там, към южното парче земя, което някога е съставлявало една-единствена “Благословена зема”. Добруджа е разполовена и обезкървено оплаква съдбините си. Крайовската спогодба изтръгва части от тялото ѝ, за да я направи завинаги не цяла и на парчета. Тукашното започва през 2022 година и се движи из Италия и България, за да изпреде неразривните нишки на кръвта, рода, паметта и почитта. Три жени тогава, три жени сега, както и всичките им важни, обични и скътани в сърчицата хора, ще ни разкажат за гробовете без нишани покрай чуждите гари; за любовта, надеждата, вярата, упованието в родината, семейството, дома и Бога; за кръвта, която никога не се превръща във вода и не спира да нашепва тайните на корена; за изкуството и даровитостта предавани чрез същата тая наследствена магия.
🌻 Историята е тежка, мъчна, тъжна и застинала като вик, стон, вопъл на отчаяние и безизходица във времето, завинаги там, по пътя от Севера към Юга. Носи белезите, раните и несправедливостта, които властимащите наши и чужди нанасят непоправимо и незаличимо с лека ръка, водени от политики, интереси и лични облаги. Въпреки страданията и ужасите, на които са подложени праотците ни обаче, тя носи надежда. Носи красотата на родовата безкрайност и семейната обусловеност, които са вечни и светят като фар сред бурните води на времето.
♥️ Като човек, в чиито вени тече потомствена добруджанска кръв, наследена от същите такива изселници, безкрайно благодаря и оценявам литературните подвизи на Стефка Станчева. Днес моите баби и дядовци вече ги няма. Днес, когато искам да знам, няма кого да питам. Слушала съм и помня откъслечни факти, но далеч не всичко, далеч не достатъчно. Освен това те са били малки деца, когато са започнали изселванията и така кръгът на познанието все повече се стеснява. Ето, заради това и не само, разбира се, намирам делото на авторката за велико! За да знаем и помним, да почитаме и пазим паметта. За да не допускаме същите грешки. За да бъдем човечни, добри и смирени в осъзнатостта си, че дължим всичко на храбри, доблестни и величествени българи, които извечно са се превърнали в паметни исполини насред пепелищата на забравата. А тя, Стефка Станчева, разрови цялата тая пепел, изтупа съкровищата скътани в нея и ни ги поднесе на тепсия. Велика българка, която отглежда велики българки!
🌻 Мога да говоря с часове и дни за благата ѝ душевност, нежната увлекателност, с която реди парчетата от своите картини, както и с нея самата, за да слушам тая прелест, за която ви споделям. Мога, но сега ще спра, за да има, макар и минимален, шанс да бъда прочетена от някого, освен от себе си и нея. Добруджа е главният герой на този роман и трилогията, но Добруджа е олицетворение и облик на самата България, така че дори и да нямате нищо общо с родствеността на тези българи, прочетете трудовете на Стефка Станчева и помнете!
♥️ Под секрет ще ви издам, че авторката ни е оставила доста за четене между редовете. 👀
♥️ Благодаря от сърце и душа на авторката, брат ѝ Добри Станчов и издателство “Лемур” за огромното доверие, което за пореден път ми гласуват, давайки ми възможността да прочета книгата, още преди да е излязла от печат; да бъда събеседник, водещ и модератор на прекрасното представяне, което преживяхме заедно във Варна на “Море от книги” и като цяло за всичко!
115 274 думи
Страници: 464
Редактор: Мария Кацикова-Митева
Коректор: Валентина Пенева
Илюстратор: Ана Граматикова
Дизайн на корицата: Хаби Ел Мааза Гомес
Предпечатна подготовка: Хаби Ел Мааза Гомес
Издател: Лемур, 2026
Други книги: "Добруджанският феникс" - Прочети ревюто ми
"Мигът на Дора" - Прочети ревюто ми
Повече за Стефка Станчева:
Стефка Станчева е родом от Каварна, но от много години живее и работи в София. Още от дете изпитва афинитет към книгите, затова съвсем естествено решава да учи библиография и библиотекознание, а след това продължава с българска филология, после с журналистика и педагогика. Дългогодишен преподавател по български език и литература, в свободното си време Стефка обича да пътува със семейството си, обича неповторимия шум на морето и умиротворението на планината. Споделя, че за нея те са прекрасен лек срещу забързания ритъм на силно ангажираното ежедневие. А освен това си има и един само неин спасителен бряг - вечер да се усамоти в любимия си кът вкъщи с хубава книга в ръка и тогава мигът се разтваря в блаженство.
Източник:
Любими цитати:
“– Affinità! Което ще рече дълбока духовна връзка между хора, които не носят една кръв; някакво необяснимо състояние на близост, понякога изцяло лишено от здрава логика. И точно при affinità външността, възрастта… всичко се губи и хората създават своя паралелна вселена, в която живеят в пълно разбирателство.”
“Това бе пределно ясно не само на Елия, но и на Даная и Моника. И всичко се коренеше в отношенията на техните баби – Елена, Дана и Мона, които били неразделни приятелки още в родното си село Еникьой, в Северна Добруджа, споделяли момичешките, сетне и моминските си радости и тревоги, а после, когато ги преселили в България, били опора една за друга, за да оцелеят и да отгледат следващото поколение.”
“– Даже съм сигурна, че сега отнякъде ни гледа, намества жълтия си чумбер и ни се радва, както го правеше приживе, и се приготвя да ни разкаже пак за приятелките си Мона и Дана, които обичаше повече и от родни сестри.”
“– Днес подобно нещо звучи адски странно, но в миналото имало обичай, наречен „краден кръстник“. Съседите на баба и дядо се досетили чие е бебето, досетили се и че са избрани да го спасят, да запазят живота му, та да не го сполети участта на останалите деца на Елена и Чанко. Ето защо занесли новороденото момиченце да го кръсти попа в Белгун, че там била най-близката черква – то и сега е така – а после върнали бебето на родителите му. Та тъкмо свещеникът дал на майка ми името Стиляна, на свети Стилиан Детепазител, че да измоли живота ѝ.
– Оцеляла е благодарение на небесния си покровител – тихо додаде Моника.”
“След думите на разстроената Елия настана миг неловко мълчание, но благодарение на факта, че трите се познаваха толкова добре, те умееха виртуозно да преминават от една тоналност в друга, да се спасяват от изблиците на гняв и да се изкарват една друга от моментните си пропадания някъде в някоя сърдечна бездна. Елия бе дала заявка за бъдеща промяна – магическа пръчка обаче нямаше, ала воля за малки стъпки не ѝ липсваше. Можеше да разчита на времето за свой съюзник, учител и приятел, при условие че бъде последователна и търпелива, което се очертаваше като най-голямото ѝ житейско предизвикателство.”
“– Засега възнамерявам догодина „да живея“, а къде – това само ще си дойде. За мене животът трябва да се живее смело – да си позволиш да грешиш, да рискуваш, но да си си ти! Разбирате ли? Да не се примиряваш с нищо, което те изкривява, и да обичаш настоящето, независимо какво е то. Това е! И, Даная, прощавай, че съм такова прасе, ти си супер готин човек и най-малкото, което заслужаваш, е неблагодарна приятелка като мене.”
“Вероятно ме придърпа едно изречение на задната корица, което гласеше следното: „Щастието няма нищо общо със знаците и маските на успеха“. В анотацията се упоменаваше също и че времето променя хората до неузнаваемост и намества пластовете на неизреченото. Може би, казах си!”
“Да си ходели по къщите. Веднага! И пое от мегдана отчаян народ към родната си българска махала. Мъже, жени, деца – едно тъжно шествие, една траурна върволица от несретници, които хем плачеха, хем през сълзи планове крояха, макар че все не им се вярваше това, дето им беше дошло до главите, да е истина. Вървяха и като Христов кръст носеха на плещите си мъката, която бе задушила съзнанието им, крачеха с наведени глави и свити сърца и сякаш погребваха своето минало, за да тръгнат сиро̀ти към неясното си бъдеще. Трите приятелски семейства също вървяха рамо до рамо и понесли отчаянието си, мълчаха.”
“По името на легендарния в Добруджа Кара Синан, който се влюбил в българска девойка, но заради спор с брат си за нея, я загубил. Когато Кара Синан вижда как брат му пробожда с кинжал любимата му, той издава силен вой. Вятърът носи името му, понеже е студен като полъха от едно разбито сърце.”
“Не ме гледайте така, не съм се смахнал. Ние, човешките същества, сме непредсказуеми, не смятате ли? Не съм го измислил аз. Казал го е още Софокъл: Светът е пълен с чудеса, ала какво по-чудно от човека?”
“И около недокоснатата трапеза пак настана онази прорязваща тишина, родена от сковаващите мисли на всички, над които времето отброяваше последните месеци, прекарани на родна земя. И млади, и стари се мъчеха да приемат поредното вдигане на своите родове, но и за пръв път в своя живот лично да преживеят мъката от преселването. И някак негласно всеки постави длан под брадата си и потъна дълбоко, дълбоко в своята си горест, в своята мъка по това, с което се прощаваше, ала се опита да подири и успокоение, че все nak отива там, в България, където всъщност бе далечното начало на техните родове.”
“Да се наслаждават на споделена любов в трагичното време на изселването!
Такъв дойде и идният ден - неясна смесица от плач и радост. Той, животът, все така си вървеше - неизменно редеше до черното бяло, че по-леко да се изтърпи неправдата. Затуй до тежкото настояще бе поставил лъч надежда и бе сторил каквото е нужно, та да стопли изтерзаните души на бъдещите възвръщенци, които трябваше да се „върнат" там, където кракът им никога
не бе стъпвал.”
“Видя ли, сине, какво стана - сякаш и природата не ни дава да си идем, и тя ни прати знак, че не бива да заминаваме, че нашето място е тука, на тая земя, дето сме се родили и дето ни е кърмила...”
“Старецът се бе почувствал сам-самичък на целия несправедлив свят. За няколко мига пред помръкналите му очи, като пожълтели страници от стара книга, бавно се заразгръщаха най-скъпите моменти от гаснещия му живот - как за пръв път неговите родители му дадоха сърп и паламарка и му казаха, че вече е достатъчно голям да се грижи за хляба на семейството; как пътуваха с Васила, младата му булка, към Бабадашкото езеро и звънкият ѝ смях се носеше от баир на баир; как се роди Еленка и озари целия му живот; kak погреба жена си и това съкрати земните му дни...”
“Изведнъж като от преизподня се изтръгна проглушителният звук от влаковата свирка и българите усетиха с всяка частица от своето тяло и ум, че краят бе дошъл, че тая сирена като остър нож прерязва пъпната им връв с родната майка земя. Че беше студен ноемврийски ден, беше; че и на природата ѝ се дереше гърлото от рев, и това беше така, но преселците сякаш нищо не забелязваха, нищо не виждаха, от мъка тъй се бе притъпило всяко тяхно усещане, че не знаеха живи ли са, или са мъртви!
Потеглящите севернодобружанци бяха в несвяст, като че не отиваха в отечеството на своите предци, а на някаква поголовна смърт, на някакво необяснимо „колективно заколение"; сякаш не тръгваха от Горна към Долна Добруджа, а слизаха в долната земя, дето се спотайваше неизвестното им утре.
Щом началникът на гарата дигна зеленото знаме и влакът на нещастието бавно потегли, от всички вагони се изтръгна всеобщ сърцераздирателен плач, скръб и вой, като че там, на гарата в Каталой, се извършваше неизмеримо всеобщо погребение.”
“Стиснала силно треперещата си челюст, на гарата остана Сребра - с ограбена душа и ненужна, мокра и отчаяна. И когато влакът се изгуби от погледа ѝ, тя се затича в желанието си час по-скоро да се махне от това злокобно място. Сблъска се с някакъв младеж, застанал като истукан насред перона, с обемиста чанта в ръка, из която стърчаха някакви навити неща. Очевидно бе, че и той страдаше по някого, но такива бяха мнозина и като смотолеви някакво извинение, Сребра го подмина, после се качи на опразнената каруца и изля всичката си насъбрана скръб в бясно пришпорване на вярната си кобила по калните междуселски пътища. Ала каруцата забуксува, едно от колелетата изхриптя и се счупи.
Това обаче не уплаши жената - тя отвърза кобилата и се метна на гърба ѝ. Яростен галоп назад! Не, не към Еникьой! Не! Там никой не я чакаше вече, на никого повече не беше необходима! Сребра галопираше към Бабадашкото езеро и плачеше, силният вятър ѝ удряше безмилостни плесници, които тя усещаше като опрощение и пречистване, ала чумберът я стягаше, сякаш не главата, а душата ѝ бе затегнал. Тя припряно го развърза, хвърли го в калта и се почувства като спасена от някакъв задушаващ ярем. Когато приближи езерото, единственото, което искаше, бе да не спира бесния устрем на кобилата и да нагази с нея надълбоко, толкова дълбоко, че двете там да си останат. Завинаги!”
“И да не забравя, че целият свят е събран в настоящето - вчера той е бил бъдеще, утре ще бъде минало. За нея важното бе да събере кураж да гради - минута по минута, час след час, за да оцелее, за да я има.”
“Не бяха малко протестите от страна на недоволни хора, които не спираха да повтарят, че принудителното изселване е кощунство, варварство и безчовечие, защото бе разпоредено да се извърши веднага след подписването на договора, и то през зимните месеци.
Имаше имотни севернодобруджанци, навикнали на установения с десетилетия охолен живот в родното им село, които страдаха по иззетите им двукати къщи и големи гледани стопанства. Те не криеха негодуването си, че многолюдните им семейства трябва да се набутат в неугледни кирпичени къщи, прилични на дамове, в които да зъзнат като кучета. Питаха кмета на това къщи ли му викат тука, тоя безпорядък наоколо двор ли се нарича?!”
“-Еленке - говореше вечер Чанко на младата си невеста, - всичко ще се нареди, сѐвдо. Тя, несгодата, по същността си нищо не значи. Когато някой те подкрепя, можеш да преобърнеш света, можеш да застанеш очи в очи със злочестината, с всичко, което е озъбило грозна паст срещу тебе. Само надеждата те изправя на крака, дава ти сила да тръгнеш напред с вдигната глава и да продължиш да се бориш.”
“- Любов - това е най-великата дума! Тя не обича шума и гръмките излияния, любовта е тиха и за да чуеш гласа ѝ, трябва да ѝ осигуриш пристан в бързея на деня, а ти самият да се притаиш, та да я доловиш в тишината.
Любовта е ефирност и птиче дихание! Тя не се подлага на математическите закони - когато поделиш любовта с някого, тя не се похабява, не намалява, а се умножава и може да залее с облагородяващата си сила целия свят.”
“На сватбеното тържество се вдигаха сърдечни тостове, прелитаха мили благопожелания и в тази кротост личеше, че не в помпозното е маята на щастето, а в онова едва доловимо чувство, че си на правилното място, че си онова парченце от пъзела, което изгражда цялостната картина.”
“Моника и Елия се зарадваха, поотпуснаха се, пред очите им вече не бе така мрачно. Даная притежаваше дарбата да уравновесява емоциите в техния свят. Винаги го бе правила. Тя беше рационалната, подредената, далновидната, която умееше да прозира талантите им и да ги поощрява да се развиват, умееше и да ги спасява, когато ги видеше пропаднали в някоя душевна яма. Тя бе и онази движеща сила, която неотклонно им показваше, че каквото и да правят, където и да ходят, каквито и да бъдат, неизменно трябва да помнят откъде са тръгнали и коде са родовите им корени.”
“И някак незабележимо всички осъзнаха, че няма нищо по-велико от любовта, няма нищо по-силно от корена и няма по-голямо богатство от това, което риташе весело в количката. Елия се отпусна назад, обзета от мечтание за последното. Даная си пожела да успее да даде добър личен пример на дъщеричката си и да я научи да разчита на собствените си сили в неминуемите житейски бури, да е получила криле, да се е научила да лети и да покорява, да гледа напред, но да пази и връзката c poga cu.”
“Когато човек се върне вкъщи, пак става дете, независимо дали е на двайсет, трийсет или повече години - помисли си с наслада в душата Моника, щом легна в собственото си легло и зарея поглед в звездите, които ту се мяркаха, ту се скриваха от лекото полюшване на завесата пред отворения прозорец. Щурците свиреха за нея нощната си балада, кръглоликата луна ѝ тананикаше приспивна песен, морският полъх галеше обонянието ѝ и скоро уморената гостенка блажено се отдаде на повелите на Хипнос.”
“- Нищо в живота ни не е случайно. Нито нашата поява на белия свят, нито мечтите, подир които простираме поглед, нито хората, които застават на пътя ни, нито дарбата, която носим - издума румънецът и подири сервитьора, за да му донесе бутилка студена вода.”
“- Еленке, сърцето ме боли, като те гледам. Такава добра душа носиш, ала сигурно я нечии грехове изкупуваш, я по-леки прегрешения на твоите далечни родственици.
Обаче, повярвай ми, аз виждам, че на тебе ти е отредено да дадеш живот на здраво дете, което с кръстник Чанко ще отгледате с обич и което ще е вашата радост.
Хайде сега, Еленке, вземи тази kumka босилек. Чудна билка с чудно име - „бо" ще рече, че иде от думата Божия, „cu" - от сила, а „лек" - че лекува. Притисни kumkama до гърдите си, затвори си очите и си представи как вървиш сред жълтите нивя на Добруджа. Спусни сега ръка надолу да уловиш една малка топла ръчичка. Стисни я, усети я, дай ѝ живот! Това е то, Еленке - твоето дете, което вече ще излезе от мечтите ти и ще намери пътя към тебе. Сега го няма просто защото още пътува, още е само в душата ти. Дава ти време да поискаш прошка от всички и всичко, никого да не забравиш, да приемеш сегашното си положение и да не живееш с ужаса, че утрешният ден не е за тебе, че в бъдещето те чака самота, че няма да чуеш смеха на своята рожба. Напълни сърцето си с благодарност и не го затваряй за това, което е отредено да влезе в него.”
“Но нека му дадем име, което да си е само негово. Аз съм убедена, че хората не бива да кръщават децата си на свои предци. Не бива, грешно е, обричат ги да носят чужд кръст, да изкупуват чужди прегрешения.
- Изненадваш ме! Винаги съм смятал, че ти харесва, че си кръстена на баба си.
- Обожавам го даже! Обаче си мисля, че е по-добре сам да градиш себе си, без да носиш родова обремененост, за да не ти се случат някакви нелогични неща, които да се чудиш откъде са ти дошли на главата. Когато вземеш името на някого, сякаш понасяш на плещите си и съдбата му, за да я доведеш докрай, да я изчистиш, да изкупиш грях, да търсиш изгубен смисъл... Силата на рода е безмерна, по-здрава от корабни въжета, по-безмилостна от проклятието, но същевременно с това тя носи и благословия, и благодарност, че те има на този свят, че си избран с високо вдигната глава да преминеш през него и да оставиш следи от собствените си стъпки..”
“ Нали ме знаете, че цял живот сред книгите изкарах - поде с мекия си глас Стиляна, - и сега ми иде да ви кажа на вас, младите, едно нещо, което от всичките томове литература най-силно ме е впечатлило. Йордан Радичков е нарекъл човека „едно дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки". Ние, старите, до един сме допуснали доста грешки, ще грешите и вие, но най-важното е да се обичате и да имате сили да си прощавате. Само така ще опазите любовта си.”
“Днес слагаме табелки на всичко, всичко описваме, квалифицираме и класифицираме. А замисляли ли сте се, че ако човешкото щастие можеше да има адрес, то той вероятно би бил просто „У дома".
“Наздраве за нас, живите, за всичко, което имаме, и за другото, на което ще прокараме път, че да ни споходи! Наздраве за нас, шестимата, и дай боже всяка година да ставаме с по един, с по двама повече. Наздраве за утрешния ден!
Погледнаха се в очите, доближиха чашките и тихо изрекоха „Амин". Сетне прибраха багажа си, безмълвно погледаха още някоя минута на север и мислено благодариха на вечното море, което бе верен страж на цяла Добруджа. След дългите прегръдки всички се качиха по каруците си и поеха към селата си, че най-късно надвечер да си бъдат у дома. Заскрибуцаха колелата по прашните добруджански пътища, а от двете им страни неуморни слънчогледи въртяха глави кьм слънцето и припяваха своята заглъхваща песен.”
Comments