Христина

“Христина: Дочакано утро” - Анна Авиил

Вземи книгата оттук с код stranicata5 за допълнителни 5 % отстъпка

“Ех, какво нещо е животът... Сички на едно място отиваме. От пръст сме направени, пак при пръстта се връщаме. И два пъти по хиляда години да живее човек, пак там отива... Има време за секо нещо под слънцето. Време за раждане и време за умиране. Време за събаряне и време за градеж. Време за радост и време за плач. Време да къташ и време да хвърляш. Време да мълчиш и време да хортуваш.”

www.ozone.bg

Христина: Дочакано утро

„Христина: Дочакано утро“ е история за вярата и силата да устояваш, за решителните избори и за тежките жертви. За онзи повик свише, на който само сърцето може да откликне.

Втора книга започва оттам, откъдето условно казано завърши първа. И ако “Божана” “приласкаваше скръбни и нещастни” в майчина прегръдка, дарявайки им топлота, обич, уроци по родолюбие и безкрайна надежда, то “Христина: Дочакано утро”, освен нейно смислово и логично продължение, е и нейна по-сурова и още по-въздействаща посестрима.

Стилът на авторката си остава все така напевен, благ и увличащ, но динамиката се променя значително. Сюжетът ни превежда през редица неочаквани обрати, съдбоносни промени, изпитания, загуби, кървави рани и военни действия.

Повествованието започва през 1899 година, когато тепърва предстои появата на електричеството в София, за която заслугата е изцяло на Стефан Захариев - бащата на Христина. Тогава тя е още невръстно дете, а старата ни познайница Божана е отдадена и горда нейна майка. Ще проследим животите на героите от първа книга и с някои от тях ще се разделим завинаги в тази. Ще се пренесем и в 1912 година на бойните полета по време на Първата балканска война.

В тази си творба Анна Авиил е засегнала още повече теми, свързани с исторически събития и анали. Те обаче са разгледани повече от човешката си страна и хорските тегоби, гнет, неволи. Тези на малкия, обикновен човек. Произведението е изпъстрено с много повече драматични, разтърсващи и болезнени съдбини, което лично за мен го превръща в още по-въздействащо. Светът се променя. Променят се героите, времената и нравите, но идеологиите и ценностите, за които подсеща авторката, си остават все същите. Тя ни припомня за едни хора, които някога са дали животите си, мило и драго, за да ни има нас днес, и от които сякаш ни делят векове на изменчивост, но не съм убедена дали в посока на прогрес или обратното.

Жертвоготовни, милосърдни, смели, родолюбиви, смирени, богобоязливи, вярващи, отдадени, брат за брата, загрижени са персонажите в четивото. Такива, които сякаш могат да преживеят буквално всичко, и не само да оцелеят след него, а да запазят душите си чисти, макар обременени от перипетии и премеждия. Времевите периоди и в двете творби са относително кратки, но сякаш разказват и събират цели човешки животи за тройно повече отминало време. И за някои от героите това е точно така. Което от своя страна ни подсеща за мимолетността на битието.

Милосърдието и готовността да служиш в името на родина, побратим, Бога, честта, свободата, другите са основен скелет, на който се гради романът. Аз лично си поплаках неведнъж и доста пъти съпреживявах случващото се.

Безкрайно щастлива съм, че прекарах 22 дни от живота си в компанията на тези незабравими човеци и топлината на душата, която авторката носи. Около 1300 страници разкош, на които се насладих с огромно удоволствие. Благодаря от сърце!

Страници: 688

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Ганка Филиповска

Коректор: Ния Харалампиева

Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Издател: Сиела, 2026

Любими цитати:

“- Затова, като отхвърлите лъжата, говорете всеки с ближния си истината, защото ние сме части един на друг. Гневете се, но не съгрешавайте, слънцето да не залезе в разгневяването ви и не давайте място на дявола. Нека всеки да се труди, като върши с ръцете си добро, за да има да отдели и за този, който е в нужда. Никаква гнила дума да не излиза от устата ви, а само онова, кото е добро за изграждане според нуждата, за да принесе благодат на тези, които слушат.”

“Сякаш едва сега Сава прогледна, прогледна и видя цялата отговорност, която му бе възложена. На него се разчиташе. Него го очакваха. Очакваха го едни непознати, но смели мъже, готови непоколебимо да положат на жертвеника живот, бъдеще, собствена кръв. Мъже, решени да загърбят невеста, челяд, дом, рало. Мъже, дръзнали да вдигнат глави от робско вцепенение и да изправят гръб въпреки тежката робска верига. Взели решение да отхвърлят ярема от плещите си, от плещите на селянина с воловете, от плещите на оскотелия тракийски българин. Мъже, готови без страх и колебание да бродят в студ и пек, в глад и жажда. И всичко това в името на един бленуван идеал - избавление и свобода. Тези мъже, същите тия храбреци, него чакаха сега, от него зависеха в тоя час.”

“- Разделихме се... - продължаваше с болка в гласа старият човек. - наместо в единство да се бориме, на такива и онакива се разделихме. в различни посоки зехме да гледаме, различни цели зехме да имаме, за интереси зѐ да се говори... Знам му аз мъката на Ване. Нали наша обща мъка е това. Ама питат ли ни нас, обикновените чиляци?! Мигар некой се вълнува от наш'та мъка...”

“За кратко се срещнаха двата свята. Приближиха се един до друг, за да си дадат прошка и успокоени да се върнат по местата си.”

“Оглушителен гръм като грохот от срутена исполинска подпора разтресе цялото небе. Подпора, здраво сътворена, издигала се величаво в отколешно време и устояла с необикновена сила. Подпора, удържала стоически на сурови бури, неумолими стихии, трусове бесни. Скален стожер, крепил на плещите си човешки и небесни градежи, на който животи се бяха облягали. Силата на трясъка разтрепери и земята. Мощен трус премина през дървеса и къщи. Миг тишина. После капки закапаха тихо. Ръмеж. Небесни сълзи безшумно потекоха. Някой горе оплакваше достойно извървяния път, докато прибираше любимата душа в Своето обиталище.”

“Баба я уверяваше, че ще бъде шастлива а кака настояваше, че иска бъдещият ѝ мъж да я гледа така, както ти, mame, гледаш мама. Твърдеше, че вие, мамо и тате, сте били нейният идеал за споделена любов. В същия миг се усетих поласкана - осъзнах, че съм плод на истинска, дълбока любов. Така превъзходно е за едно дете да знае това!”

“Не идва ли момент, в който трябва да вдигнеш глава от своите неща и да обърнеш поглед наоколо? Живеем в свят, в който има толкова много нуждаещи се хора. Нуждаещи се от внимание, милувка, прегръдка, храна, лечение, подкрепа. Хора, които живет в бедност и нищета и които се нуждаят от топла ръка. Хора, които си нямат никого и копнеят да бъдат наречени „ближен" от някого, на когото да се уповават. Не дава ли Бог изобилие на едни, за да го споделят с други? Не е ли смисълът в живота да бъдеш полезен и да се погрижиш за другия?”

“Все същите шарени възглавнички по миндера, все същите калайдисани съдове, подредени по същия начин върху лавиците около огнището, чергата и тя опъната по стария си начин. Само едната вратичка на долапа беше леко провиснала и от долния и край стърчеше крайчецът на някаква дреха. И нощвите. И те стояха недокоснати и подпрени зад вратата вече толкова години. Като икона, която трябваше да напомня за светицата, живяла в този дом.”

“- Знаеш ли, дете, милосърдието е призвание. То или е мисията на живота ти и го носиш в себе си, откакто се помниш, или го нямаш изоощо... Милосърдието е висока летва. То изисква един напълно различен начин на живот от общоприетия. Това е живот, отдаден на ближния. То те води през трънливи пътища... Но това е сладка жертва. Жертва, която преизпълва сърцето ти с висша любов. В същото време те учи на благодарност. Благодарност към Всевишния за всеки ден, за всяка възможност. И тази благодарност те държи предан и неизменен... Ние, хората, сме създадени за добри дела. Създадени сме да се обичаме едни други, така както ни обикна и Спасителят. Важно е да го проумеем. Колко по-голяма е милостта на Бога от тази, която ние можем да дадем! А щом Той така се раздаде за нас, редно е и ние да сме милосърдни и себеотрицателни за ближните... Милосърдието е онази скрита готовност на сърцето да се отзове с думите Ето ме!, когато Бог пита Кой ще отиде за Мен?...”

“- Но знаеш ли нещо, скъпо дете - въздъхна царицата, - С времето разбрах, че само почтеният човек може да бъде милосърден. Само той може да притежава добродетелите, за които говори апостолът Христов - любов, дълготърпение, милост, благост, вярност, кроткост. За мен е нужно да живея по този начин. Изпитвам дълбока необходимост. В този живот човек трябва да живее само заради онова, което може да вземе със себе си на оня свят. Всичко друго е излишно. - Загледана умислено пред себе си, тя добави: - Дадеш ли на нуждаещия, заем на Господа си дал.”

“Какво е домът, сестро Захариева? - поклати глава Делян и вдигна поглед към непрогледното небе. - Не е ли онова място, което пълни с трепет сърцето и за което копнееш от малък? Онова място, където въздухът ухае както никъде другаде. В този мирис усещаш всичко, което земята е родила, и той насища с радост гърдите ти. Домът е там, където изгубваш погледа си в планините и синевата над тях. Там е, където звездите нощем светят различно и успокояват душата ти. Вятърът гали косите ти както никъде другаде. А когато помислиш за тези преди теб, несдържана гордост и сила изпълват гърдите ти... Домът е онова място, за което си готов да умреш, ако се наложи. Мястото, което те кара да забравиш за себе си... или да се намериш...”