Божана
- Дарина Димитрова
- Jul 8
- 8 min read
Updated: Jul 11
🌲”Божана” - Анна Авиил 🌲
Купи оттук с отстъпка 5% с код stranicata5📖♥️👇🏻
🌾 “Не бива да угасва огънят в една къща! Угаснеше ли той, угасваше и животът в тая къща. Всяка вечер Елена старателно покриваше въглените с пепел да се запази огънят и всяка сутрин ги разриваше да се разпалят хубаво, преди да им сложи дървата. Изостави ли жената огнището,
изоставила си е семейството! Само запаленото огнище може да държи домочадето около него - зиме с топлината си, лете с храната. Олтар на дома е то! И огънят има собствено ухание, ама във всеки дом то е различно!”
🌲 “Да се завърнеш в бащината къща” или в дядовата, ей там, на село, откъдето всички ние сме, защото оттам тръгват дълбоките корени на родовете ни. Някога преди, много преди да има градски особи. Анна Авиил ни отвежда нейде там в планината, в планинското село, което съвсем умишлено не е именувала. Отнася ни във времена, които, макар не толкова далечни, днес разгръщаме като прашасали скъпоценности, скрити в раклата на паметта.
🌾 Топла като майчина прегръдка. Уютна като собата, в която е поместена бабината обител, където тя, все още жива, пази огнището, разтребва и носи света на раменете си. Толкова силно въздействаща в тихата си, любяща и непретенциозна простота. Толкова ярка в привидното спокойствие и уравновесеност на стила на писане на авторката. Някои романи остават завинаги в сърцата без да вдигат силен шум. Като ласка, скъп спомен и изцяло изпълващо те смирение.
🌾 Неописуемо е с думи преживяването на такива тихи и безкрайно топли въздействия. В центъра на сюжета е човекът, като трудолюбив и простичко устроен борец с живота и бурните му ветрове. Като изконна и неотменима част от природата, която е също толкова важен и главен герой в повествованието. Онези наши предци, сетили радостта от Освобождението, но продължаващи да отстояват и бранят чест, дом, родина, бит, традиции, култура, за да ни ги завещаят след години.
🌲 Почитта и обичта на авторката струи като божествена светлина от всяка дума. Към корена, към миналото, към земята, към Бога, към вярата, към човещината, към отците ни, към родовата памет. Силна и много лична се усеща връзката ѝ с персонажите, сякаш те са оживели отново, за да ни ги представи, стаени в спомените ѝ. Ярки са женската сила, присъствие и енергия, с които творбата трайно се сгушва в пазвата ни, за да е по-близо до сърцето. “Понякога Той иска да оставим сърцето само да говори, да сподели неизреченото. Сърцето е скъпо за Него, Той там иска да гледа. Оттам извира вярата, и животът пак оттам извира. Затуй сърце се пази повече от всичко друго.”
🌾 Действието започва в ранното детство на Божана, с чието име е озаглавено и произведението. В Следосвобожденска България, в планинското село, където тя расне в обичните грижи на своята баба - “майка Елена” - и баща си Васил, загубила родната си майчица и не познала я въобще. Отруденият селски бит се среща с градския фасон и потекло, за да се сблъскат различията и характерите изначално, а после да ни докажат, че всички сме хора и равни пред Всевишния. Някои области на родината все още не са освободени. Активно текат революционни действия. Светът се променя, а с него и човекът, притихнал в боязън от тия всичките непознати новости. “Нов свят се задаваше, далечен, чужд. Виждаше го как все повече превзема и заличава всичко познато и скъпо, изтрива следите на неговия живот, сякаш скоро щеше и него самия да изтрие. Ето, сега и Божанка по същото се увличаше. Нововремци някакви прииждаха отвсякъде и оплитаха и нея. Усещаше бащиното сърце как детето му все повече се изплъзваше от него. И страх премина през Васил. Страх да не се окаже излишен, да не стане ненужен той, трудът му, добитъкът, старата му майка, бащината къща - всичко, което той знаеше и познаваше от досегашния свят. В минало ли се превръщаше животът му? Уплаши се да не дойде време, в което всичко това да се изпари, сякаш никога не го е имало. Непотребно, отживяло, никому ненужно...”
🌲 Книгата е разделена в две части, които са с отстояние от десет лета. Запознава ни с всички човешки ценности и някои добре познати низости, които ни време, ни нрави може би ще заличат. С човека в неговите радости и болки, неизличими белези и незаличими рани, във вярата му и обезверяването, в отруденост и прогрес, в сплотеност и разкол, в кахъри и победи, в загуба и ново начало, във връзката със земята, Бога, природата, корена. С все по-забравените днес почит, смирение, жертвоготовност, отдаденост, родолюбие, човеколюбие, цялост, заедност, подкрепа, изконност и извечност. Онези привички и порядки, в които за щастие ние и нашето поколение бяхме възпитани, и с които до днес все още се откърмят мнозина.
🌾 Идеологиите и идеите са поднесени без патриотичен патос и пресилен национализъм. Леко, плавно, проникващи в нас като повея на младия бор, който като стопанин на дома, но и на няколко поколения люде, слуша, гледа, диша, чувства и разказва. Олицетворяващ живата природа, връзката с живота, времето, той достолепно присъства в романа, както и в продължението му.
🌲 На мен “Божана” много ми легна на сърце и ще остане там завинаги. И не, че в нея няма достатъчно трагедия за сто човешки живота, но подобно на усещанията, които имам, докато чета Стефка Станчева, и тук лъха позитивност и доброта, вместо упрек и тегоба. Това изобщо не отменя тежестта на заложените теми за размисъл, но пък прави асимилирането и разгръщането им много по-лесно, приятно и радушно.
🌾 Героите са потребни, разнолики, създаващи целостта на възприятията и посланията. Пълнокръвно изградени и с различни роли в повествованието, те живеят и дишат от страниците, и в душата на авторката, която се усеща във всеки ред.
🌲 Много още има какво да се изпише и анализира по “Божана”, но ще оставя удоволствието от четенето ѝ на всеки по своему. Благодаря от все сърце на Анна за прескъпия дар, който ми поднесе в лицето на книжната си рожба, както и за сътворяването ѝ, и за чудното послание, ръчно изписано под корицата! Адмирации и за издателство “Сиела”, отговорния редактор Христо Блажев и целия екип професионалисти за чудесния краен резултат!♥️
Страници: 592
Художник на корицата: Дамян Дамянов
Отговорен редактор: Христо Блажев
Редактор: Ганка Филиповска
Коректор: Ния Харалампиева
Предпечатна подготовка: Надежда Тошева
Издателство: Сиела, 2025
Тук оставям любими цитати:
“… но Елена много добре знаеше, че в ума на сина ѝ се редяха картина след картина. Сърцето ѝ се сви. Наясно беше, че това е времето, което най-много го измъчва - нощем, когато оставаше насаме и напълно потъваше в себе си. Денем Божанка беше пред очите му и притъпяваше болката, ала нощем всичко избухваше в него с пълна сила.
До никое време стоеше с ръце под тила, загледан в тавана. Докато тежко въздишаше там в тъмнината и напрегнато се въртеше, без да може да мигне, един образ все изникваше пред него. И колкото повече умората наделяваше, толкова по-жив и реален ставаше тоя образ. Още малко и можеше да я докосне. Виждаше ярките ѝ очи, гледаха право към него. Усмихваше се и трапчинката на брадичката ѝ се очертаваше още повече. На моменти сякаш чуваше смеха ѝ. Усещаше косите ѝ - разпилени и дъхави - почти до лицето си. Душата на Васил болезнено опияняващо се гърчеше между сън и реалност, между отчаяната нужда да се вкопчи в тоя образ и страданието от това как неуловимо се изплъзва и неусетно се изгубва в настъпващото утро. Пак си тръгваш, Свилено,
прошепваше в просъница.”
“С вестта за внезапната смърт на мъжа ѝ и първородния ѝ син младостта на Елена внезапно повехна и тя изведнъж се съсухри. Раменете ѝ се превиха под тежкия товар, който легна върху тях, лицето ѝ изгуби свежестта си, а очите ѝ хлътнаха. Оттогава придоби угрижен вид и не промени изражението си, въпреки че времето запази красивите ѝ черти. Не излезе тая горест от Елена дори и когато едно след друго започнаха да се появяват нейните внучета. Радостта от тях се виждаше само в топлината на очите ѝ, когато погледнеше някое от тях. А най-топло от всички тя гледаше внучката си Божанка. Грижеше се за това дете още от неговото раждане с цялата отдаденост, на която беше способна, но така и не се освободи от чувството, че няма как да запълни липсата на неговата собствена майка. Когато изгуби единствената си снаха при раждането на детето, черната шамия повече не слезе от главата ѝ. Мълчаливо и безропотно, тя пое поредната мъка върху плещите си. Но най-голямата болка оттогава остана да тежи на измъчената ѝ душа - това, че синът ѝ не се примири със Създателя. Загубата на неговата любима не просто накара Васил да се затвори в себе си, но и да затвори сърцето си за Бога. В началото всеки ден изливаше гнева си върху Него и само новороденото детенце в люлката успяваше да го извади от умопомрачителното страдание, в което бе потънал.”
“…изоставените къщи и гледаха да не минават покрай тях. Плашеха ги липсата на живот и тишината. Разрушени и мрачни, тези къщи им приличаха на зловещите змейове от приказките, за които бяха чували - същите, дето поглъщаха моми и момци и не ги връщаха повече никога. Със срутените си покриви и пустеещи врати, обрасли в бурени и тръни, тези къщи приличаха повече на свърталища на вещици и таласъми, отколкото на къщи.”
“Какви времена дойдоха - да изостави човекът земята си! Понрави се на Щерю градският живот и замина! Не само замина, ами и се не обърна назад! А земята, дето му е завещана, само вятърът и буковата шума се грижат за нея! Къде е на човека достойнството, ако не опази това, дето му е завещано?! Без земя останеш ли, корена си си изгубил! Сила има в земята!”
“Още една тежест се прибави да гложди гърдите на Васил. Още едно нещо, което да държи очите му отворени нощем. Тревожност от нещо ново, нещо различно, което предстоеше, но той не знаеше какво. Само усещаше неговата главоломна сила и необратимост. Заплашително прииждаше да погълне всичко близко и познато нему, да обезличи всичко скъпо. Да заличи живот, живян от поколения наред, пъстър и жив, през хилядолетия носил красота, топлина и сигурност. Живот, опазен, съхранен и в най-тежки времена, давал смисъл и опора на робската душа. Идеше главоломно това нещо и след себе си оставяше хаотично разхвърляни непознати и далечни нрави. Същото това нещо го беше виждал в града - в погледите на хората там, в неизречените думи, в забързания им ден. Виждаше как се променят ценности, как се увличат по чуждото. То виташе във въздуха. То беше един нов свят, непознат, далечен, който го отблъскваше. И този свят растеше и неумолимо разширяваше своите предели, вървеше от човек на човек и опияняваше всеки по пътя си. Затова ли дадоха живота си баща му и брат му?! Това ли е свободата, която всички жадуваха?! Васил подозираше, че същото нещо приижда и към тяхното село. Въпреки волята и решителността на неговите съселяни. Почувства се немощен. И можеха ли шепа люде да го спрат? Дали не се пораждаше нова робия? От свои? Как щяха те да бранят земята и живота си? Живота, който им беше завещан от бащи и деди? Живота, който бяха съхранили даже и по турско?”
“Не задържай доброто, кото можеш да направиш, често казваше баща му. Така възпитаваше той трите си деца. Така бе научен Стефан - има ли нещо добро, което може да се направи, то на всяка цена трябва да се направи.”
“ Вижда се, че сте книголюбива и имате интерес към науката. Не се среща често това у такова младо момиче. Впечатлен съм и от знанията ви, госпожице. Но отварянето на едно ново читалище с напълно нова организация не е лека работа. В днешни дни всеки се е юрнал търговия и пари да прави, а духовността се забравя. Напредъкът на един народ се корени в неговото просвещение. Книжовността е тая, коя-то ние съхранила като народ през толкоз векове на робство, читалищата винаги са били пазителите на тази книжовност, на най-ценните писмени паметници.”
“- Често пъти човешките решения са следствие от болка. Болка, която те притиска и от която знаеш, че няма измъкване. Болка, на която се подчиняваш и решаваш да приемеш.
Болка, която дълбае в сърцето ти и пред която се чувстваш безпомощен... Болка, която не ти оставя избор и която замъглява ума ти. Болка, с която свикваш и към която някак странно се привързваш...”
Comments