Лято в Ирландия
- Дарина Димитрова
- Jul 18
- 6 min read
“Лято в Ирландия” - Стефана Белковска
Тази ми първа среща със Стефана Белковска ми показа единствено, че ни предстоят много още занапред.
“Бях на тридесет и две, неомъжена, без деца. С разбита психика от последната си връзка и нулево доверие към мъжете. И все пак - ето ме, с акъла на тийнейджърка, пътувах из пътищата на Ирландия с непознат. Разбира се, имаше известна доза притеснение, което се прокрадваше в гърдите ми и именно затова в момента оглеждах много внимателно Лиъм. Принципно не изглеждаше на сериен убиец, но повечето от тях са страшни чаровници обикновено или поне така ги представяха в сериалите по „Нетфликс".”
Колкото и клиширано да прозвучи, книгата се чете на един дъх, едно сядане в очарователната ѝ компания или едно полягване с нея. Идеална дружка за лятото, но и за всеки сезон, особено онези житейските, в които сме на кръстопът или се чудим, къде точно сме се озовали в живота си.
Въпреки увлекателността, непринудеността, лежерността и лекотата на четене четивото има и силен характер. Кара те да се замислиш. Кара те и да чувстваш.
Куин предприема пътуването на живота си, което ще я отведе в Ирландия. Сред зеленината, от която те заболяват очите, местния колорит, атмосфера и дух тя ще срещне себе си, а може би и любовта на живота си. Компания ѝ прави вярната ѝ дружка Хейли, която като нейна противоположност ѝ действа отрезвяващо и вдъхновяващо, както и честичко я подръчква за действие и повече дръзновение.
Стилът на Стефана Белковска е отличителен, ярък и много приятен. Тя някак почти вълшебно успява да се погрижи за душата на четящия, докато го въвлича в динамично и бързо усвояващо се повествование. Като нежен полъх и едва доловима ласка, думите ѝ достигат на точното място, за да бъдат мехлем.
На мен лично творбата ми допадна доста. Нямах конкретни очаквания. Потопих се без предразсъдъци и нагласи. Изненадах се приятно и бях очарована. Макар да носи привидния облик на любовния сладък романс, тя излиза от рамката на предвидимото романтично четиво, защото има по-дълбоки и въздействащи слоеве.
В сюжета ще открием местни забележителности, природни красоти и автентичен начин на живот. Там се крият също някои любопитни предания, свързани с ритуала от кутията. Всяко нещо в нея, в облика ѝ, в принадлежностите в нея, във визията и оформлението на четивото е символизъм и препратка към романа, идеологията и посланията му.
Изключително освобождаващо и презареждащо усещане за ново начало, надежда, четирилистно щастие и късметлийско зрънце любов. Благодаря от все сърце за възможността да се докосна до цялата магия, която представляваше тази книжна среща!
Адмирации за труда, отношението, вниманието и огромните вложения в цялостния проект, който е реализирала авторката в една кутия, произведение на изкуството!
Страници: 216
Дизайн корица: Стефана Белковска и Галин Джамбазов ("Без аналог")
Редактор и коректор: Ина Дилова
Предпечат: Ина Дилова
Печат: Симолини
Издател: „Print Me", импринт на „Ивент Ми" ЕООД
Други книги от авторката: “Чаках точно теб”, “Завинаги ти”, “Остани”, “Любов в Хавана”, “Един живот не стига”, “Винаги ще има утре”, “Есен в Ирландия”, “Коледа в двореца”, “Пролет в Ирландия”
За авторката: Стефана Белковска е потомка на виден и знатен български род - Белковски. Чичо ѝ е видният архитект Станчо Белковски, художникът живописец Асен Белковски е неин прадядо, а доайенът на българския алпинизъм Александър Белковски е неин дядо.
Самата тя от малка мечта да стане писателка, защото иска хората да знаят името ѝ. Завършва маркетинг в Софийския университет, работи в агенция за рекламни материали.
Книгата и кутията могат да бъдат поръчани от сайта на авторката https://www.stefanabelkovska.com/
Любими цитати:
“Разполагах с огромен излишен запас от обич, която имах нужда да дам на някого. Вечните натяквания на майка ми, че не съм достатъчно добра за каквото и да било, и невъзможно строгият ми баща, който не ми даваше да бъда навън след осем вечерта, бяха спомогнали за това. Собствените ми родители не ме обичаха и чувствах това с цялото си сърце. И така, страховете растяха в детското ми съзнание наред с убеждението, че не заслужавам щастие и любов. Предполагам, че връзката ми, която нито беше любов от пръв поглед, нито беше от онези, разтърсващите романси, беше моят отчаян опит да си докажа обратното. Разбира се, направих го по грешен начин. След като Джъстин ме остави, стотици пъти се питах, дали наистина го бях обичала толкова много или просто имах нужда от някого до себе си. Отговорът не бе еднозначен, но със сигурност го бях обичала прекалено много. А да обичаш някого повече от теб самия е най-пагубното нещо, което можеш да сътвориш в живота си.”
“Сякаш именно сега, в този мрачен ден, тя беше някъде там, прегърната от ехото на вълните, и пееше своята тъжна песен. Пееше за разбитото си сърце и изгубената любов. Пееше за онзи, за когото е вярвала, че е нейната сродна душа. Но можеш ли да догониш любовта? Можеш ли да задържиш насила онова, което така сигурно си отива от теб? Истината бе, че когато някой иска да си тръгне, ти нямаш сили да го спреш. Песента на Мал не бе омагьосана, тя бе просто отражение на силна душевна болка и предупреждение за онези, които отчаяно преследваха любовта.”
“Да... Всички бяхме счупени някъде вътре в себе си. Дали заради разбито сърце, или пък заради трудно детство, заради собствените си страхове, или несигурността на другите. Светът ни се градеше върху възходи и падения, които не изписвахме на лицата си, а носехме тайно в сърцето си. За кървящите души не изпращаха линейки. Предполагам, че за да видят другите болката ни отстрани, трябваше наистина да счупим нещо свое, може би някоя кост, или да прокървим наистина...? Може би едва тогава щяха да ни чуят и да разберат колко ни боли...”
“ Когато две души са свързани, особено, когато това е чрез любовна връзка, помежду им тече невидима нишка. Тя по правило трябва да бъде светла, изпълнена с нещо като вълшебен прашец - рече Роузи и ми се усмихна с топлина - но понякога, когато връзката стане трудна и тежка, нишката се оцветява в тъмни нюанси и се замърсява. Идва момент, в който вече не може да бъде изчистена и трябва да се прекъсне.”
“ Никога не съм го вярвала - признах с много тих глас.- цял живот се опитвам да надградя себе си и да бъда по-добра. Но не за мен самата, а за всички около мен. Предполагам, че дори не съм си позволявала да изживея нещо подобно, обгърната от желанието ми да го създам за някой друг.
Усетих как Лиъм леко въздъхна.
- Знаеш ли, че пеперудите не могат да видят цветовете на собствените си крила? - попита, а пръстите му се прокраднаха по гърба ми. - Крилата, на които ние така силно се възхищаваме. Така е и с нас, хората. Толкова често, обзети от тревога и страхове, не виждаме своите добри качества, нашата истинска стойност, нито пък красотата, която другите виждат в нас - дланите му бавно погалиха мокрите ми рамене - Ти си като пеперуда, Куин. Опитваш се да скриеш луничките си, белега над горната устна... виждам как се оглеждаш притеснено в огледалото, веднага щом приключим с някой по-калоричен обяд или вечеря, притеснена да не си качила някой килограм. Но именно луничките на лицето ти са онези, които танцуват заедно с усмивката ти, която пък кара малкия ти белег да изглежда като игрива трапчинка. А фигурата ти е толкова привлекателна, че ми се искаше да можеш да се огледаш в моите очи, вместо в някое огледало. Ти си перфектна, Куин. В цялото си несъвършенство, което твърдиш, че имаш, си по-истинска от всяка друга, най-вече, защото си ти.”
“- Вътре в сърцето, скъпа. Там се прекъсва. А когато си готова да направиш това, си представи как държиш в дясната си ръка голяма златна ножица. Много остра ножица! В другата си длан хвани нишката и я опъне силно. А после я срежи.
Режи, докато не се разпадне помежду ви, изгори я мислено и я пусни.”
“ - Вярвам, че онова, което е наше, никога няма да ни подмине - каза окуражаващо Дороти. - Може да е на полет разстояние или пък някъде до нас, но винаги най-доброто за нас предстои.”
“- Просто е, скъпа. Избрахме щастието. Хенри ме правеше щастлива, а аз него - също. Избрахме себе си и така - избрахме и един друг.
Щастието... Прекарвахме цял един живот в търсенето му, в преследването му, а сякаш никога не го намирахме. Но как се разпознаваше щастието? Имаше ли красиви очи или пък пленителна усмивка, топли длани и прегръдка, вещаеща сигурност, миришеше ли на парфюм..? Можеше ли да разбира, да прощава, да обича? Твърдяхме, че искаме да бъдем истински щастливи, но не избирахме ли сигурността вместо това? Лежахме в три през нощта до хора, които отдавна вече не ни обичаха, крепяхме връзки, които не ни даваха и минималното, за което копнеехме, водехме се от навика вместо от онова еуфорично, истинско, неповторимо усещане, което да кара пеперудите в стомаха ни да летят. Тази измамна сигурност не бе ли огледало единствено на страха, който бе растял с години в сърцата ни, подклаждан от болно минало, контролиращи родители, разбити сърца и несполучливи взаимоотношения? Малцина от нас съумяваха да излязат от този призрачен капан. Малко от нас имаха смелостта да преследват истинското щастие. А не бе ли този живот предназначен именно за това - да го изживеем за нас самите, напълно, изцяло и без тези страхове?”
Comments