💔 “Остайница” - Рене Карабаш 💔

💔 Вярвам от цялото си сърце, че най-

великите литературни шедьоври и произведения на изкуството са онези, след които никога не можеш повече да бъдеш същият. Този, който си бил преди досега си с тях, преди всепомитащото им влияние и въздействие. Точно такова връхлитащо явление е “Остайница” на Рене Карабаш и самата тя като писателка. Явление в съвременната литература, изкуство, живот.

💔 Помня и никога няма да забравя онези преживявания, които са ми се отразили така. Сякаш “някакво цвете с бодли засяда на гърлото” и спира

въздуха, който не може, да премине нататък. Тази книга “като бръснач преминава през тялото ми, превива ме и ме свлича на земята, когато болката е толкова силна, сетивата ти отказват да действат както обикновено, причернява ти, тилът те стяга, дишането зачестява и губиш представа за време, накрая, точно преди да припаднеш, болката сякаш изчезва, унасяш се внезапно и чуваш само откъслечни неща”. Чуваш една изповед. Като накъсани ридания и парченца признания, изплакани в сърдечен ритъм.

www.ozone.bg

Остайница

„Остайница“ отвежда читателите в планинско албанско селце, където и до днес Канунът – сборник с архаични закони от времето на Лека Дукагини (XV век) – тегне над селяните и патриархалния им живот.

💔 “името ми означава оживяла, останала жива, тази, която се е спасила” “кълна се в господаря на Албанските Алпи, Лека Дукагини, че до смъртния си одър, че до смъртния си одър не ще докосна мъж, не ще докосна мъж и ще запазя своята девическа невинност, отричайки завинаги жената в мен отричайки завинаги жената в мен”

💔 За такъв тип творби е най-трудно да се говори, защото те не се четат, обсъждат и анализират, а се преживяват като стихийно бедствие, природно явление, след което никога няма да сме същите. Пометени от яростта и красотата му, ще събираме отломките на душите си и ще се опитаме пак да заспим някога. Едва ли ще е спокойно, когато и да стане, ако изобщо някога пак се случи. Ще бъдем завинаги будни, разбудени от съновидението на наивността си, невежеството за времена и нрави на една ръка разстояние от нас. Звучащи като минало, но толкова приличащи на настояще, докато заплашително като махало трептят, като Дамоклиев меч надвиснал над главите ни, отекват в обещание, че може да се превърнат и в бъдеще.

💔 Написана по нехарактерен и нетипичен начин, (сякаш) изживян, издишан, изкрещян и изплувал от бълнуващо съзнание, накъсани брътвежи, викове, беззвучно отекващи във вечността. Вечност, която отрежда спрямо незнайни и безжалостни в догматичността си канони, място на жената (човека) никъде. Съдба по-трагична от преждевременна смърт, която повдига въпроса, дали да се роди изобщо има някакъв смисъл. “жената в Албания струва двайсет вола, не гледай мъжете в очите, не ходи в кръчмата, грижи се за децата, пери, готви, най-много да отидат да занесат млякото в мандрата”

💔 Канунът на Лека Дукагини към днешна дата по дефиниция под черта е множество архаични албански закони. По същността си обаче е отреждане, клетвеност и патриархален строй, които не вещаят нищо добро за жените и за хората поначало. “това момиче не трябва да се ражда, дано се роди само момчето, да продължи рода, не ти трябва момиче, Мураш, селото говори булката на Мураш носи момиче, язък, баща ми все още сигурен, че от корема на майка ми ще излезе достойният наследник на рода му, и че когато вярваш силно в нещо, то се случва, защото всичко много искано се случва по един или друг начин”

💔 “най-ценният метал в Албания е свободата”Ако обаче само за миг си помислим, че става дума за албанската жена, вече сме сгрешили. Тя е всяка една по света, но и ничия, никоя. Тя е някоя от всички, но и всички до една. Тя е човек и не е жена, и е жена, но не е, защото съдбата ѝ често предвещава друго. Да бъде "на татко момчето", мъжко момиче, майка и баща, мъж и жена. Тук изобщо не става дума за полове, макар да става дума за полове. Ето така въздейства и лъкатуши в напевността на песнопението си тази история, тази изповед и откровение.

💔 Невероятно майсторство и поетичност в думите. На пръв поглед може да ни се стори объркваща, не само заради непривичния си облик, а заради всичко, на което изглежда, че (не) прилича. И точно тогава, когато започнем, да четем, сякаш всичко е толкова просто и поставено на длан. Кристално ясно. Неподлежащо на съмнения и тълкувания. Просто затуптява. Накъсаният ѝ ритъм е кардиограмата на едно сърце, биещо до пръсване в смелостта си. Дръзнало да облече вътрешностите си, себе си, кръвта си, мислите в думи, които ще бъдат разбрани или пък ще потънат в неразбория от забрава и неразбиране. С безумен риск да бъдат изопачени в какофония, каквато не са, докато са мелодия и хармония.

💔 Трансформация и житейски път. Откровение до болка и уязвима голота, която подлага гръб за безброй удари с колани, тояги и камшици. Изпята изповед на един дъх, четяща се на един дъх, оставяйки без въздух изслушващия я. Като да поставиш сърцето си в дланите на света. Сърце, което за целите и нуждите си трепка с хартиените криле на книга, а някога било гълъб у дома. “гълъбите винаги се връщат там, където първите пера са им били отрязани домът е там, където отрежат крилата ти”

💔 Символизъм, алегория, метафора, хипербола, историческа фактология облечена в етнически фолклор, за да се превърнат в параван, зад който се разсъблича една крехка гълъбова душа. Крилете ѝ са били отрязани, само за да пораснат отново по-бели, по-чисти и в по-солиден, всеобхватен размах. Трудно може да се приюти в думи, макар чрез тях да е дисектирана, изложена на показ, поднесена за дегустация. Или ще я разбереш, или ще я подложиш на гибел. Но всякога и всякак параванът пада с гръм и трясък. “излизам от църквата, за първи път усещам студения албански въздух с главата си, сигурно приличам на магаре, косите ми по пода на църквата, да се разделиш с нещо, което винаги си имал, се оказа повече от лесно, сега ще изгорят и роклите ми, всичките до една, без една от баба и лачените ми обувки, даде ми ги, преди да умре, роклята и обувките за сватбата ми, беше сложила до дрехите за нейното погребение, ела, бабо, нещо да ти дам, не знам коя от двете рокли е за мен, бабо, с баба ми бяхме еднакви на ръст, преди да си отиде, поряза се, докато кла болно яре, кръвта ѝ се отрови, и вземи, бабе, чеиз за сватбата, и двете рокли толкова хубави, едната от червено кадифе, другата синя като небето, взех синята рокля, обувките бели лачени, Бекиа, бабо, взе си моята рокля, върни я, бабо, нарекла съм я за като си отивам, няма, бабо, тази ми харесва, не обичам червения вят, ти я вземи, на, никога не я облякох тази рокля, ей я там седи в килера с лачените обувки, скрих ги преди клетвата”

💔 Великолепна Рене Карабаш! Великолепна книга! Не просто заслужават цялото внимание и любов, които получават, а още много по толкова. Толкова бързо изтуптява разказа си в теб, че дори не ти остава време да заплачеш. Въздухът го няма, а сълзите имат нужда да дишат.

💔 Каквото и да кажа, ще е нищожно, а същевременно се чувствам, сякаш съм казала твърде много. “Остайницата” от албанския Канун е олицетворение на трудния избор, който не ти се дава, сякаш вече е направен преди теб, но същевременно е и изцяло твой. Със сигурност бих препоръчвала тази книга на всеки, дори на онези, които изобщо няма да я разберат. Тая пуста история за смелост, прошка, болка, страдание, изгнанието на собствения ум; изборите, които убиват; любовта; опълчването на обществените догми, но и на тия, в които самият ти се зазиждаш като зад стени; за рода, дълга, честта; за самоотлъчването и загубата на достойнство; за любовта като смъртен грях. “любовта ли, кой говори тук за любов, любовта по нашите земи е равна на смърт избереш ли любовта, избираш смъртта, или тя те избира, но ти винаги разбираш последен за това, преди наровете да узреят и да се пропукат” За това, че бихме простили на Бекиа, както и на всеки друг, всяка друга, изборите, ако бяха породени от фатална трагедия; ако са следствие на крайна жертвеност, пагубни събития, унижение и поругаване на чистотата, на достойнството, но никога не бихме простили същите тези, ако са плод на любов. "Невъзможна", "неправилна", "забранена", "грешна", неудобна за обществото и за "селото, което всичко трябва да знае". Защото сме и съдници, и лицемери. Защото се оказва "по-хуманно" да си убиец, отколкото влюбен. Тези и страшно много още неща ни казват Ирена, Бекиа, Сале, Дана, Рене, Карабаш, липсата на главна буква и различната пунктуация.

💔 Спирам дотук, тъй като рискувам да стана напълно нечетима в обема си. Хората не обичат да четат дълги излияния, особено когато е по-лесно да отречеш и поругаеш. Но буквално всяка думичка, всяка буквичка, всяка частица от този роман е обект на символика; би могла да е предмет на многочасови дискусии, анализи и задълбочени размисли, чувства, емоции, че дори и спорове.

💔 Правя важното уточнение, че забелязах авторката много преди да бъде удостоена с напълно заслужените номинации, внимание, отношение на световно и международно ниво. Още преди няколко години си бях набелязала "Остайница", защото нещо в нея ме повика. Както често се случва в живота и сега тя е чакала времето си. То не е свързано с популярността и шума, а с едно невероятно прелестно издание с цветни порезки от “Charly Wilde”, които допълват с изписаните по тях думи още повече въздействието. А аз вярвам, че няма нищо случайно и всяко нещо идва точно в неговото си време, място, пространство. Когато сме готови за него. При мен винаги е така с абсолютно всичко, което означава и с книгите.

💔 Страници: 164

Редактор: Христо Карастоянов, 2018

Художник: Капка Кънева, 2018

Коректор: Красимира Ангелова

Издател: Жанет 45, 2018

Други книги от авторката: "Хълбоци и пеперуди", "Братовчедката на Зорбас", "Писма на Омар до бъдещата му съпруга", "Някой ме вика по име"

Купи оттук с 5% отстъпка с код stranicata5

Още незабравими цитати от книгата:

“не ме поглеждат в очите, не искат да виждат смъртта на бащата в очите на дъщеря му, по-скоро биха гледали смъртта в очите на бащата, но в очите на дъщеря му никога, те uckam да легнат спокойни в креватите си, а аз трябва да остана права, да не губя власт над тялото си, изкашляне, и казвам, kakßo ми носите рана или смърт”

“Забравих да ти кажа, че живея в България. Тук всички ме познават като Михаил. Мислех си, че ако си сменя името, ще мога да променя миналото. Но това е една от заблудите на хората, в която изпаднах и аз. Ние оставаме роби на собствените си имена и постъпки. До края.”

“вече усещам дъха му, пил е мляко, преди да дойде, селото говори, че като се стъмни, влиза в козарника и пие мляко от цицките на козите, и други неща говорят, но не искам да знам, Кука вече е съвсем до мен, стои над мен като каменна кула, нощна пеперуда съм, забита на кирпичена стена, с карфиците на неговия поглед, очите му не светят, защото въглените светят само когато ги запалиш, очите му чернеят, като липса на очи, липса на човек зад тях

Кука, недей, пусни ме”